Не беше осъзнала колко отдавна не го е виждала да говори и да се държи по този начин.
– Аз съм международен плейбой. Не бих намерил нито време, нито сили да уча нещо толкова сериозно като медицина. Но по-добре вие ми разкажете повече как сте работили заедно.
Той хвърли поглед на Изабел, съвсем безизразен и също толкова хладен. Ако беше всеки друг мъж, тя би помислила, че зад тези красиви очи прозира несигурност, но с Александър това беше просто немислимо.
– Бях неин научен ръководител – отвърна Себастиен и после се ухили по такъв начин, че я побиха тръпки. – Много я биваше. – Той вдигна ръка и я погали по бузата. – Прекрасно е, че те виждам, Изабел.
Александър изучаваше тъмнокосия французин обективно, доколкото му беше възможно. Себастиен изглеждаше на около четирийсет. Без брачна халка. Хубав, ако си падаш по самовлюбения типаж, излъчващ компетентност и самоувереност.
Александър го намрази от пръв поглед.
И като гледаше как французинът пипа Изабел, му се щеше да му беше стиснал ръката още по-силно.
Всички мъже се тревожат как изглеждат в сравнение с мъжете от миналото на своята жена.
Александър го беше чел някъде. Тогава го беше намерил за нелепо. Само несигурните мъже се тревожат за неща, на които нито могат да повлияят, нито ги засягат.
Сега обаче… Изабел е имала връзка с този нахакан доктор, това беше очевадно.
Той никога не би паднал толкова ниско, че да ревнува, но тук имаше нещо гнило. Изабел се беше вцепенила и не бе отронила и дума много дълго време. За разлика от Себастиен, който не млъкваше.
– Chе`rie, ти ме изненадваш. Та той изобщо не е твой тип.
– Глупости, аз съм типът на всички жени – намеси се Александър.
– Трябва да… – започна Изабел едновременно с него, но млъкна насред изречението.
Нещо определено не беше както трябва. Александър докосна ръката ù, беше леденостудена. Себастиен не беше само бивше гадже. Усещаше се нещо повече, долавяше се в иначе ежедневните фрази. Александър обаче бе израснал с родители, които бяха майстори на комуникирането чрез скрита критичност и Себастиен не можеше да го заблуди. Той опря длан на гърба на Изабел и като видя, че тя не показва неохота, я придърпа плътно към себе си.
– Е, нека не ви задържаме – каза решително на Себастиен. – Има отворен бар. Обслужете се. А сега ни извинете – и след тези думи двамата с Изабел си проправиха път покрай французина, без да чакат отговор.
– Какво става? – попита той веднага щом се отдалечиха достатъчно.
Тя си пое дълбоко дъх, поклати глава и после леко му се усмихна.
– Извинявай, не знам какво всъщност се случи. Имах дълъг ден.
Той я поведе през една зала, отвори малка вратичка и посочи:
– Да влезем тук.
– Къде сме? – попита тя и се огледа из стаята.
Александър придърпа един фотьойл.
– Седни.
Тя се отпусна на стола, облегна се и въздъхна.
– Доста се поуморих.
Той донесе тънко одеяло и покри коленете ù. Дори не се беше замислил какво темпо бе поддържала цял ден, просто я бе искал за себе си.
– Това е малката библиотека – отговори на въпроса ù, придърпа друг фотьойл и се разположи срещу нея. – Искаш ли да поговорим за станалото?
Тя прехапа долната си устна.
– Знаех, че Себастиен е тук. Видях го малко по-рано.
Значи него бе забелязала, когато се уплаши така. По дяволите, идваше му да се върне и да цапардоса един-два пъти френския лекар в идеалните зъби.
– Той обича такива събития. И е добър лекар – добави Изабел, почти замислено.
– Но лош човек?
Той искаше тя да се съгласи, да потвърди, че Себастиен Паскал е най-лошият човек, когото е срещала.
– Всички хора имат лоши страни.
– Не и ти – възрази той.
Тя се засмя.
– Напротив.
Той се облегна, изпъна крака.
– Кажи някоя.
– Понякога съдя хората твърде строго.
– Така ли? Не съм забелязал.
Тя пак се засмя, високо, и той се зарадва, че непринуденият разговор дава резултат. Цветът на лицето ù се беше възвърнал и ужасеният подплашен израз, който бе забелязал в очите ù, беше изчезнал. Какво ли ù е причинил този Себастиен?
– Били сте заедно? – попита той.
Тя въздъхна, забарабани нервно с пръсти.
– Да. Бях много млада. Той ми беше преподавател. Хирургия.
По-възрастен лекар. Сънародник. Талантлив. Разбира се, паднала е в капана. А Себастиен Паскал не изглеждаше като човек, който би се посвенил да започне връзка с млади студентки в подчинена позиция.
– Какво стана?
Изабел поклати глава.
– Сложно е.
– Винаги е така.
– Може би.