– Изабел?
– Да.
Той се вгледа в лицето ù, в извивките на тялото, в дългите крака. Как ли е изглеждала на двайсет години? Не е възможно да е била по-красива.
– Себастиен удрял ли те е? – попита той със спокоен глас.
Тя не отговори веднага, гледаше в празното пространство с изражение, което трудно можеше да се разтълкува.
Александър чакаше и сърцето му бумтеше яростно в гърдите. Несъмнено и той бе разбивал женски сърца. Беше спал с омъжени жени през кажи-речи половината си живот и често се бе държал егоистично. Но никога не беше наранявал жена физически. От самата мисъл му се повдигаше. Разбира се, той беше наясно, че светът е такъв, че някои мъже се държат като свине, но не желаеше да го приеме. Мъжете просто не може да удрят жени.
– Не съм сигурна как да отговоря на този въпрос – накрая изрече бавно тя и обърна лице към него. – Беше много отдавна. Просто се стреснах, като го видях тук, и се изненадах от собствената си реакция. В известно отношение съм доволна, че се видяхме и разговаряхме. Добре е за мен. Сякаш сложих точка, ако ме разбираш.
Той издиша въздуха, който не бе усетил, че е задържал. Отговорът ù умишлено ли беше толкова неясен? Идваше му да излезе, да намери Себастиен и да го убие.
– Беше ли влюбена в него?
Тя сведе очи към ръцете си – несъзнателно дърпаха една ресна на одеялото.
– Да. Силно.
– А сега? Какво изпитваш сега?
– Че е време да погледна напред. Разбира се, отдавна продължих напред, все пак минаха десет години, имах сума ти приятели оттогава.
– Радвам се да го чуя.
Тя се засмя.
– Недей с този тон. Определено не са колкото твоите.
– Неее, не съм имал нито един приятел.
Той се усмихна при звука от смеха ù. Тя облегна брадичка на дланта си.
– А ти влюбвал ли си се? Ако мога да попитам.
Александър прокара показалец по подлакътника на стола.
– Не и по начина, който описваш – отвърна и си помисли, че не само Изабел има неща от миналото си, които трудно се обясняват пред външен човек.
Никога не бе изпитвал такава любов. Понякога му се струваше, че е някакъв дефект, понякога – огромно предимство. Обичаше компанията на жените, чувстваше се чудесно с тях, но винаги бягаше, преди да е станало сериозно.
Изабел кимна и не го притисна за повече обяснения. Цялото напрежение бе напуснало лицето ù, сега изглеждаше просто млада и ранима. Щастлива и леко разрошена след целувките му.
Александър се облегна назад, опита се да погледне ситуацията обективно. Тя беше пламенна идеалистка и компетентна професионалистка. Секси до полуда. Целувките им бяха чиста еротика, предвещаваха страст и жар отвъд обичайното. Но тя беше и жена със сложно минало, което може би не бе затворена страница. Точно сега той би трябвало да отстъпи крачка назад. Залозите бяха високи, а изходът – неясен. Ако той продължеше, само щеше да стане още по-сложно, знаеше го. В най-лошия случай у Изабел щяха да се пробудят очаквания. Може и да говореше за бивши гаджета и да криеше тайни, но далеч не притежаваше неговия опит, не и в тази игра. Дали не беше крайно време той да се вслуша в предупредителните сигнали? Да сложи край, докато още може. Да се отдръпне, преди да е станало трудно и объркано и някой да бъде наранен безсмислено. Зад вратата на тази стая все още течеше празненство, макар да наближаваха малките часове на нощта. Поне две дузини жени навън щяха да приемат Александър с отворени обятия. Щяха да му предложат онова, което обичаше най-много – секс и интимност без други очаквания, освен да се забавляваш и да живееш за мига. Там, навън, беше сигурно и безопасно. Тук вътре беше рисковано. Той винаги е бил разумен играч. Трябваше още сега да стане от стола, да каже нещо хладно и дистанцирано и да се измъкне.
Александър съзнаваше всичко това, докато се навеждаше, слагаше ръката си на крака на Изабел, чувстваше топлината през одеялото и тънката зелена рокля, усещаше как Изабел потреперва по същия начин, както винаги, когато я докоснеше. В този момент той минаваше една граница, за която по-късно може би щеше да съжалява.
Може би.
– Утре – каза тихо. – Искаш ли дойдеш с мен до Копенхаген? Можем да отлетим сутринта и да обядваме.
– Със самолет?
Той я погали по коляното, бавно, почти замислено. Доста от гостите бяха дошли с частни самолети. Можеше да помоли някого да му заеме своя. Щеше да отведе Изабел за цял ден в родината на баща ù. Щеше да я махне оттук, където я дебнеха пияни идиоти и садистични лекари от миналото.
– Там се намира един от най-добрите ресторанти в света – заубеждава я той, като не спираше да я милва. – Какво ще кажеш? Ще обядваш ли с мен утре?
– В Копенхаген? – Гласът ù беше тих.