– Само един обяд. Все пак трябва да се храниш.
Тя кимна, все едно думите му са логични, а човек винаги трябва да говори логично.
– Да, трябва.
И после тя се усмихна и от усмивката ù в тялото му забушува буря. Не, разбира се, че все още не можеше да я изостави. Не беше отговорен за чувствата и очакванията ù, само за своите. А това между тях беше хубаво, повече от хубаво. Никой от двамата нямаше да остане разочарован, той си го обеща.
Тя закри устата си с ръка и сподави голяма прозявка.
– Извинявай – усмихна се смутено. – Просто не ми остана капка енергия.
Той погледна часовника.
– Наближава три. Искаш ли да те изпратя до стаята?
Тя вдигна вежди.
– Имах предвид просто да те придружа до кулата, нищо повече – излъга той, без да му мигне окото.
– Значи ти си се погрижил да получа тази красива стая. Благодаря ти. Ти си истински джентълмен, Александър. Но ако нямаш нищо против, предпочитам да си кажем лека нощ тук.
Тя отметна одеялото и се изправи. Той веднага стана на крака. Спогледаха се. Александър искаше да вдигне ръка, да я погали по бузата, да я притисне в обятията си, но тя наистина изглеждаше тотално изтощена. Не приличаше на жена, която трябва да замине за Чад, а на жена, която се нуждае от ваканция.
– Лека нощ! – прошепна тя нежно.
– Приятни сънища, Изабел!
След като тя излезе, Александър взе бутилка уиски и се върна на фотьойла. Докато отпиваше от питието – той всъщност предпочиташе водка, но не беше толкова придирчив, че да не може да оцени осемнайсетгодишно малцово уиски, – обмисляше следващите си стъпки. Винаги е бил безстрашен покерджия. Никога невнимателен, но и никога страхлив. Той обичаше играта и я уважаваше. Замисли се над думите на Изабел. Тя беше умна жена и беше права за много неща.
За едно обаче беше сбъркала. Последното, което можеше да се каже за него, бе, че е джентълмен. И той играеше, за да спечели. Винаги.
17
Изабел се качи в стаята си в кулата. Затвори, облегна се на вратата и едва не се свлече на пода.
Мили Боже!
Свали обувките с високи токчета и седна на леглото. Мислите ù препускаха. Какво всъщност си въобразяваше, че прави? Не можеше да се забърква с Александър де ла Грип, знаеше го много добре. Все пак не беше луда.
Как изобщо ù бе хрумнало да прави нещо повече от това да пофлиртува малко? Пръстите ù неловко се мъчеха да разкопчаят колието, за малко да изпадне в паника, като не успя, но най-сетне го свали. Изправи се и прибра колието и обиците в кутийката. Сякаш някаква магия се развали. Все едно за известно време е била друга версия на самата себе си, но сега започваше да се съвзема.
Имаше безброй причини да прекъсне всякакви отношения с Александър, мислеше си тя, докато събличаше роклята. Стотици, може би хиляди разумни основания. Както и няколко напълно неразумни.
Страстта. Чувствата.
Свали и бельото си, махна грима, наля си чаша вода и после се плъзна в колосаните чаршафи в абсурдно голямото легло. Все още чуваше далечна глъчка и музика някъде из замъка.
Погледна през прозореца, очите ù се спряха на нощното небе и проблясващите звезди.
Мили Боже! В какво се беше забъркала?!
Тя затвори очи, но знаеше, че няма да може да заспи.
Със силата на волята се помъчи да накара сърцето си да се забави, да престане да бумти толкова учестено, да даде властта на парасимпатиковия дял на нервната система, да успокои тялото. Но все още лежеше будна, когато слънцето се показа, когато птиците запяха и когато нещо, което тя взе за пауните, нададе силни тръбни звуци.
Когато чу да се включва прахосмукачка и долови уханието на кафе, Изабел стана. Взе си бърз душ и след това слезе, негримирана, по витата стълба. Предполагаше, че замъкът е пълен с останали да пренощуват гости, но часът беше едва седем, така че тя май беше единствената будна. Проследи аромата на кафето до една трапезария, в която жена с раирана престилка ù предложи чаша и сандвич със сирене.
Прошумоля вестник и когато Изабел се обърна, се оказа очи в очи с Евгений Толстой.
Той сгъна сутрешния вестник и се изправи.
– Добро утро! – поздрави я. – Рано ставате.
Тя взе чашата и чинията си и седна при него.
– Лейла още спи – обясни той. – Снощи стояхме до късно да играем и да приказваме.
Тя отпи от димящото кафе – силно, горещо, типично за Сконе. Напълно беше забравила за Лейла.
– Всичко наред ли е? – попита той и я огледа. – Чух, че снощи сте имали приключения.
– Александър ли ви разказа?
– Малко. Поседя с нас, след като вие се качихте да си легнете. Няма нужда да го обсъждаме, ако не искате. Но искам да помоля за извинение, вие сте моя гостенка и съжалявам, че са ви обезпокоили. Никой от тези мъже няма да бъде добре дошъл тук повече, това поне е сигурно. Вие означавате много за Александър. И за Лейла. Затова сте важна и за мен, ако мога да го кажа, въпреки че не се познаваме толкова добре.