Тя се усмихна на дългата му реч:
– Благодаря!
Той въртеше чашата чай между ръцете си.
– Знаете ли, че познавам майка ви?
– Не. Откъде?
– Запознах се с Бланш в Париж през осемдесетте. Всъщност съм се виждал и с баба ви. Карин Янсон, нали? Тя беше прекрасна художничка. Виждал съм нейна картина в Шведския културен институт в Париж. Знаете ли я?
– Изобразено е момиче с червена коса. – Тя вдигна една своя къдрица и му я показа. – Тоест аз.
– Така и предположих. Красива е. Също като вас.
Двамата замълчаха и Изабел си изпи кафето, докато Евгений си бъркаше чая.
– Радвам се, че дойдохте – каза Евгений. – Надявам се, че ще можете да гледате на мен като на приятел. Ако някога ви потрябва нещо, не се колебайте да ми кажете.
Изабел вдигна една троха от чинията си.
– В такъв случай може ли да ми повикате такси?
Той остана изненадан.
– Искате да си тръгвате? Мислех, че двамата с Александър…
Изабел поклати глава. Ни най-малко не можеше да отрече физическото привличане, което изпитваше към Александър. Беше достатъчно опитна да разбере, че то е уникално, и че за малко не му се поддаде. Но точно там беше проблемът. Александър беше заплаха за всичко, което тя се опитваше да контролира под повърхността.
– Трябва да се прибирам. Имам много работа.
– Александър знае ли? Извинявайте, не ме засяга. Но той ви харесва, забелязвам го.
Тя въздъхна. Разходката до Дания беше прекрасна идея. Тя обичаше езика, храната и културата, а не беше ходила в Копенхаген от години. Предложението на Александър беше почти неустоимо.
– Ще му оставя бележка. Вече си купих билет за влака – поклати глава тя.
– В такъв случай, естествено, ще се погрижа да стигнете до гарата. Ако ми дадете пет минути, ще ви закарам лично.
– Благодаря, с удоволствие – отвърна тя и усети бодване в гърдите при мисълта, че може би никога повече няма да се видят.
Някак се беше привързала към Евгений, но двамата се движеха в съвсем различни кръгове.
Изабел седеше във влака, облегнала чело на прозореца, когато телефонът в чантата ù звънна. Видя, че е Александър и не вдигна, прати му есемес, че пътува, и по целия път до Стокхолм не погледна повече телефона.
Мина пеш краткото разстояние от Централна гара до апартамента си на кръстовището на „Кунгсгатан“ и „Васагатан“. Остави чантата си неотворена на пода и след това дълго стоя и се взира в хладилника с празен поглед.
Никога не би го признала на глас, но добре знаеше какво бе сторила току-що. Беше избягала и се срамуваше от собственото си малодушие. Обикновено не беше страхлива. Но истината беше, че последния път, когато изпита нещо подобно на сегашните си чувства към Александър, когато усети толкова силно привличане, че ù беше трудно да мисли, всичко бе приключило катастрофално.
Тя затвори хладилника, изтегна се на дивана и се загледа в тавана. Имаше осем непрочетени есемеса от Александър, но беше най-добре да сложи край още сега, колкото и да я болеше. Тъй като последния път, когато се беше чувствала така, беше със Себастиен и тогава тя за малко да не оживее.
18
Накъдето и да погледнеше напоследък, Питър виждаше хора, които работят. Преди не бе виждал света по този начин. Хора, които работеха в павилиони, в ресторанти и на гишета. Които сервираха, чистеха и се грижеха за нуждите на другите.
Той сложи длан върху бюрото си, взря се в опакото на ръката и се опита да си припомни колко чистене и ръчен труд е извършвала тя. Бяха израснали, той, брат му и сестра му, с прислуга и той винаги го беше приемал за даденост. Напоследък обаче все по-често се замисляше за тези хора, чието съществуване толкова се различаваше от неговото. Като цяло в последно време сякаш виждаше живота по различен начин. Сякаш се бе вдигнал някакъв филтър и светът бе придобил нови очертания и се бе населил с хора, които той досега не беше забелязвал. Често ги разглеждаше. Някои изглеждаха щастливи и доволни, докато други определено бяха потиснати. На какво се дължеше? Защо някои хора бяха доволни от живота си, а други – точно обратното? Къде се криеше разликата?
Питър гледаше как Джина чисти с прахосмукачката скъпите килими в офиса. Тя беше от онези хора, които работеха здраво и незабележимо. Дали беше от доволните, или от недоволните?