Не ù беше казвал и дума. Не и от онази вечер миналата седмица, когато си тръгнаха заедно от офиса и той я заприказва. Дори не помнеше какво ù беше казал, а тя го беше изгледала все едно е кръгъл идиот.
Питър стана от стола. Джина не вдигна поглед, когато той бутна вратата. Глухото бръмчене от мотора на прахосмукачката заглъхна. Той беше ужасно уморен. Не можеше да спи, не можеше да се прибере у дома, да си легне в леглото, не и нощем. Мислите не спираха да го измъчват. Имаше време, когато се притесняваше, че не изпитва почти никакви чувства. Напоследък, за съжаление, само това правеше – чувстваше.
Отпусна се на малкото канапенце в кабинета си. Чуваше слабия звук от прахосмукачката. Облегна се назад. Само щеше да затвори очи за малко.
– Ехо?
Питър се събуди и се надигна, напълно дезориентиран. Мигна, опита да се отърси от съня. Видя Джина на прага и бързо сложи ръка на устата си, уплашен да не би да е хъркал или да се е лигавил. Изражението на Джина беше бдително. Очите ù се плъзнаха по лицето му сякаш търсеха следи от… нещо.
– Всичко наред ли е? – попита тя, докато навиваше слушалките на телефона си и ги прибираше в джоба на престилката.
– Да, извинявай – промърмори Питър и си нагласи ризата и вратовръзката. Нямаше представа колко време е спал. – Колко е часът?
– Осем.
Той се изправи, чувстваше се глупаво. И беше смазан от умора.
Бързо отстъпи назад.
Сигурно бяха останали само те двамата. Дали не я е уплашил?
– Извинявай, Джина – повтори. – Имам проблеми със съня, нямах намерение да заспивам. Извинявай.
– След малко си отивам – каза тя. – Само трябва да хапна нещо. Ако искате, тръгвайте. Аз мога да включа алармата.
Джина се дръпна от вратата и на Питър му се стори естествено да я придружи до кухненския бокс. Той си наля чаша вода, докато тя ядеше от кръгла пластмасова кутия. Миришеше на нещо доста пикантно, цветът му беше ярък. Червата му изкъркориха, но се надяваше тя да не е чула. Стояха в мълчание, докато той си пиеше водата.
– Защо не можете да спите? – попита тя накрая, избърса си устата и затвори кутията.
– От известно време е така.
– И баща ми има такива проблеми.
Питър се поусмихна.
– На колко години е баща ти?
– Не знам. Към четирийсет. Или петдесет. А вие?
– Трийсет и шест.
Той не смееше да пита за нейната възраст, но изглеждаше млада. Шведският ù беше перфектен, но все пак се долавяше слаб акцент, който не можеше да определи точно. Запита се откъде ли е. Дали би било расистко да я попита? Нямаше представа, не помнеше да е водил по-дълъг разговор с цветнокож човек. Позволено ли беше да кажеш „цветнокож“? Той взе да се поти от ужас да не го вземе за расист. Беше израснал с предразсъдъците на баща си. А баща му мразеше всички – чужденци, чернокожи, феминистки. Питър никога не се беше замислял за това, колкото и да беше дразнещо, просто си мълчеше и не обръщаше внимание. Днес обаче всичко беше различно и той изпитваше искрено любопитство как изглежда страната, в която е отраснала Джина. Единственият предмет, който обичаше в училище, беше географията, може би защото не се занимаваха само с букви и цифри, а и с картинки и разкази. Но той не се осмели да попита, не посмя да наруши редкия момент, в който не усещаше презрение от нейна страна.
– Как така не знаеш възрастта на баща си, ако нямаш нищо против, че питам?
След като се задоволи само с този въпрос, той затаи дъх с надеждата тя да не го нахока.
Джина завъртя кранчето, извади препарата и изми съдовете.
– И татко не знае. В нашата родина това не се смята за важно. Аз съм от Сомалия. Там човек не се определя според възрастта, нито пък от делата, а от семейството.
Питър изплакна чашата си и я избърса. Запита се дали наистина е по-добре да те преценяват според това какво е семейството ти.
– Ти сама с баща си ли си?
– Имам и малък брат – отвърна тя, но тонът ù се промени.
Не харесваше тази тема, личеше си ясно. Но той не искаше да спират, жадуваше за разговори, които не се въртят около работата.
– И аз имам малък брат.
Тя се усмихна леко, но не отговори.
Какъв беше идиот! Много добре знаеше, че тя е говорила стотици пъти с Александър.
Джина подсуши кутията си, хвърли хартията, избърса плота и Питър осъзна, че иска да си върви. Погледна часовника, наближаваше девет. Къде беше отлетяло времето?
– Къде живееш? – попита я.
Тя го изгледа, сякаш се канеше да го пита „Защо?“, но просто отвърна:
– В Тенста.
– Имаш ли кола?
Тя му хвърли ироничен поглед:
– Дали имам кола?
– Извинявай. Но как ще се прибереш?
Тенста беше на пътя към Гюлгарн, той беше минавал оттам стотици пъти, но беше далеч. Нямаше представа как се стига дотам без автомобил. Влак? Автобус? Вече беше доста късно. Дали не беше опасно?