– Значи си го намерила най-после? Кой е той?
– Живее в Упсала. Професор е по математика в университета.
– Не се изненадвам, че си дъщеря на математически гений.
– Той няма други деца. Дори не знаеше за мен. – Погледът ù беше тъжен. – Мама не му е казала.
„Ебба трябва да отговоря за много прегрешения“, помисли си той.
– Видяхте ли се?
– Пихме кафе. Чувството беше изключително странно. Изглежда досущ като мен, подобни очи, същият цвят на косата. Много си допаднахме.
Тя изглеждаше сериозна и той си помисли колко вълнуващо е това – Наталия беше открила важна частица от самата себе си.
И тогава тя изведнъж проблесна като свръхнова, както грейваше винаги, когато забележеше Дейвид. Александър вдигна очи към небето.
– Сега се дръж прилично – прошепна му тя.
Александър се обърна и изчака Дейвид Хамар да ги настигне. Поздравиха се учтиво и Дейвид го изгледа със синьо-сивите си очи, сякаш го съдеше, преценяваше и за част от секундата установяваше, че малкият брат не се е променил, поне не към по-добро. Александър можеше да опише отношенията със зет си в най-добрия случай като неутрални. Не хладни, но определено не и сърдечни. Беше развил неприязън към Дейвид миналото лято, преди двамата с Наталия да станат двойка официално, и макар в момента да беше видно, че Дейвид прави сестра му по-щастлива от когато и да било, му се струваше въпрос на принцип да се държи дистанцирано с него. Освен това Александър беше убеден, че сериозният, издигнал се със собствени сили Дейвид Хамар няма високо мнение за него и начина му на живот. Но и двамата обичаха Наталия, така че по някакво негласно споразумение се държаха учтиво и цивилизовано един с друг.
Дейвид се надвеси над количката и погледна дъщеря си, която похъркваше тихичко. И преди той беше човек, с когото трябва да се съобразяваш, един от най-безскрупулните бизнесмени, които Александър бе срещал. Сега, като млад баща, беше направо респектиращ, страшен като мечок гризли.
– Александър си е купил апартамент в Стокхолм – обясни Наталия и погледна брат си предупредително. – Ако още си тук, когато Дейвид излезе в отпуск по бащинство, може двамата да си пообщувате малко повече?
Да бе, разбира се! А може и адът да замръзне.
Дейвид каза небрежно:
– Можем да поговорим, като му дойде времето.
Александър изтълкува от този отговор, че Дейвид има не по-голямо желание да си общуват, отколкото да му извадят всички зъби без упойка. Така че се ухили, тупна зет си силно по гърба и каза:
– Ще чакам с нетърпение – след което се сбогува и тръгна към новия си дом.
Преди обаче да стигне до вратата на апартамента си, получи есемес от Наталия, че ще може да заведе Изабел на сватбата.
Седна на новия си диван, кръстоса ръце на тила си и заобмисля следващата стъпка.
Сега оставаше да убеди Изабел.
20
– Идвам след около две седмици – каза Изабел и се вгледа в лицето на Идрис от насечената скайп връзка.
Зад него се виждаше оборудването на болницата – нищо повече от маси със стоманени крака и платнени покривки. Един западняк трудно можеше да си представи колко прости са условията там. Изабел качи крака на бюрото си и взе лаптопа на коленете си. Беше останала почти сама в „Медпакс“, Лейла беше в кабинета си, но другите вече си бяха тръгнали.
На екрана, на другия край на света, Идрис си бършеше челото с кърпа. Той беше един от най-добрите лекари, които Изабел познаваше, и един от малкото местни специалисти, решили да останат в бедната си нестабилна родина. Повечето хора с медицинско образование в Чад рано или късно се предаваха и се местеха в страни, където ще получават редовна заплата и безопасност за семейството си, където борбите между клановете и насилието не правеха съществуването опасно и бъдещето несигурно.
– Чакаме те с нетърпение, но всичко е под контрол – каза той и нагласи простите очила на носа си.
Двамата винаги разговаряха на френски. Чад е бивша френска колония, френският на Идрис беше грамотен и подправен с арабски фрази.
– Как се чувстваш?
Идрис имаше вид, като да не е мигвал от дни. Вероятно така и беше.
– Снощи правихме три цезарови сечения. – Той поклати глава и не каза нищо повече. Изабел знаеше какво означава това.
Да, те бяха детска болница, но ако някоя жена раждаше, нямаше как да я отпратят, особено пък посред нощ. В Чад нощите бяха изпълнени с диви зверове и мъже с лоши намерения. Те обаче разполагаха с ограничени ресурси и често жените идваха твърде късно. Не всички цезарови сечения завършваха с благоприятен изход. Лекарите в Швеция рядко виждаха в практиката си някое дете да умира. Идрис виждаше много. Ужасно много. Тя се вгледа в лицето му. Дългият белег от мачете тръгваше от скалпа и се спускаше по бузата. Веднъж го беше питала от какво е. „Недоволен пациент“, отвърна той лаконично. Тя се запита дали затова е решил да работи в детската болница. Децата рядко изразяваха недоволството си с насилие. Повечето родители бяха благодарни.