– Да донеса ли нещо? – попита тя.
– Да ти се намира кислороден апарат?
– Толкова ли е лошо положението?
Идрис кимна. Съществуването на детската болница до голяма степен зависеше от достъпа до кислород. Апаратите в болницата бяха стари и работеха денонощно. Но „Медпакс“ имаше да плаща заплати и общи разходи. Както и доста подкупи, за да поддържа някаква минимална безопасност. А кислородните апарати бяха скъпи.
– Ще повдигна въпроса на следващата оперативка – обеща тя.
– Мариус е тук. Иска от онзи шведски снакс, който беше донесла миналия път.
Изабел чу смях и протести някъде зад екрана. Очите ù се насълзиха. Беше се запознала с Мариус при последното си посещение в Чад. Осемгодишно сираче, което никой не искаше. Тя често мислеше за него, надяваше се някак всичко да се нареди.
– Ще донеса. Поздрави го от мен.
Идрис кимна и приключиха разговора.
Тя не помръдна. Винаги изпитваше много особено чувство, когато говореше с човек, който се намираше толкова далеч и живееше при коренно различни условия. Потърка очи. Часът беше седем, беше работила здраво през последните дни и беше крайно време да се прибере вкъщи. Или да излезе. Не наричаха ли сряда „малката събота“ или някаква подобна глупост? Както и да е, при всички случаи трябваше да направи нещо, вместо да седи и да се тревожи за думи, които е изрекла или е премълчала.
Александър не се беше обаждал. Това беше голата истина. И никак не беше странно, точно обратното. Цяла събота ù праща съобщения и ù звъня, но тя отговори единствено с кратък извинителен есемес и накрая той се отказа. А сега беше сряда, тъй че тя беше получила каквото бе пожелала – той я остави на мира.
Срамуваше се от начина, по който се справи със ситуацията. Влезе в интернет. Няколко минути сърфира безцелно. Изкушението да го провери в Гугъл беше почти неустоимо, но тя го преодоля. Беше свършено и толкова по-добре. Тя затвори капака на лаптопа и се изправи.
В този момент телефонът ù завибрира и тя погледна дисплея.
Александър де ла Грип. Сериозно?
Не биваше да вдига. Наистина не биваше…
Е, защо пък не?
– Ало?
– А, доктор Сьоренсен! Жива си значи. Какво става?
Гласът на Александър звучеше като слънчеви лъчи и приключения. Боже, как харесваше този глас! Топлотата и веселието в него, но също и суровата сила и твърдостта. Това беше мъж, който се би за нея, който се изправи пред Себастиен, който научи всичко за благотворителната дейност заради нея. Разбира се, тя беше наясно, че това поне отчасти е манипулация от негова страна, че зад всичките му действия има скрити намерения, но все пак…
– Всичко е нормално. Работя – отговори тя.
– Че какво друго? Започвам да подозирам, че нямаш никакъв друг живот.
Тук имаше право. Тя се усмихна.
– Ами ти? Още ли си в Сконе?
– Където ме изостави, искаш да кажеш?
– Извинявай – смотолеви тя.
– Харесва ми, когато ми се извиняваш. Заряза ме, така че сега трябва да ми се реваншираш.
– Трябва ли?
– Задължително е. Питам се, искаш ли да ме придружиш на едно нещо.
– Какво нещо?
– Сватба. Една приятелка ще се омъжва.
Не можеше да приеме. Знаеше го, но сватба… Изабел си падаше по сватбите.
– Кога е?
– В събота.
– Тази събота? Доста е скоро.
– В „Стуршюркан“ – добави той. – Вечеря в „Ридархюсет“.
Изабел сбърчи чело, не беше чувала друг да се жени в „Стуршюркан“, освен кралските особи. И после „Ридархюсет“? Та там организираха празненства само за аристокрацията!
– Точно за каква сватба говорим? – попита тя с подозрение.
– Моя приятелка, Аса Белке, се омъжва за един финансист, Майкъл Шамон.
– Бъзикаш ли ме?
Дори Изабел бе чула да се говори за тази сватба. Трудно беше да не чуеш за нея. Светското събитие на годината, така я нарекоха. Очакваха прочути гости от цял свят.
– Ще ми спасиш егото и ще хапнеш хубава вечеря. Знам колко избухлива ставаш, когато си гладна.
Тонът му беше лековат, но тук ставаше дума за приятелите му, сигурно и цялото му семейство щеше да присъства. Тя мигаше объркано, не знаеше как да отговори. Трябваше да планира пътуването си до Чад. А и вече беше взела решение, глупаво постъпи, че изобщо вдигна, когато телефонът звънна.