Изабел реши да не обръща внимание на последното изречение, да не се вълнува, че Александър говори за нея със семейството си.
– Да взема назаем? Сигурен ли си?
– Представи си, че е като да си я купиш втора ръка.
– Окей – склони тя. – Благодаря ти. Значи ще взема рокля назаем.
– Слушай…
– Какво?
– Страшно се радвам, че се обади.
– Аз също – промълви тя.
– По-късно ще ти изпратя всички подробности.
– Благодаря!
– Ще си прекараме весело.
Изабел усети, че на лицето ù грейва усмивка. Щеше да бъде изключително весело.
– Да.
Не беше съвсем сигурна, но ù се счу, че Александър въздъхна облекчено, докато затваряше.
21
Джина мина с прахосмукачката още един път. Хвърли поглед с крайчеца на окото към кабинета на Питър. Той вдигна очи, махна леко с ръка и ъгълчетата на устата му се извиха, сякаш не смееше да се усмихне открито. Джина спря насред движението с прахосмукачката и също бързо му махна, след което сведе поглед и продължи работа. Следващия път, когато се обърна натам, той се беше привел над компютъра. Пак бяха останали само двамата и Питър явно беше потънал в работа.
Тя отиде до стаята му и почука на рамката на вратата.
– Здравей! – поздрави той. – Влез. Ще ти преча ли, ако работя, докато чистиш?
Все едно му пука за мнението ù!
– Ни най-малко.
Питър беше изцяло съсредоточен върху екрана, погледът му препускаше по редовете, от време на време си отбелязваше нещо в бележник до компютъра, докато тя се движеше из стаята.
– Благодаря! – промърмори той, когато тя приключи и изгаси прахосмукачката. – Метрото вчера движеше ли се?
Джина подозрително сбърчи чело. Какво искаше да каже с това? Да не би да очакваше пак да му благодари? Вече му беше благодарила, няколко пъти.
– Да – отвърна кратко.
– А днес? Всичко наред ли е? Питам само защото днес е Валпургиевата нощ4.
– Обикновено няма проблеми – отговори тя.
Все още не беше сигурна какво правят. Да не би Питър да си бъбреше с нея? Ако е така, защо?
– Днес учихте ли? Или имате свободен ден?
– Винаги има лекции, като цяло никога нямаме ваканция. И очакват от нас да учим и в почивните дни. – Тя кимна по посока на бокса. – Трябва да хапна преди тръгване.
Той се изправи.
– Имаш ли нещо против да ти правя компания?
Джина сви рамене. Нямаше как да каже не, не знаеше как да отговори. Винаги беше предпочитала да яде сама. Хората все разглеждаха храната ù и я коментираха и тя мразеше това. Но може би нямаше да се свърши светът, ако Питър дойде с нея. Не беше чак толкова дразнещ, колкото си бе мислила доскоро.
Докато Джина си топлеше вечерята – ориз, подправен с кардамон, карамфил, кимион и зеленчуци, – Питър свали найлона от онези готови шведски сандвичи. Тя гледаше как чинията ù се върти в микровълновата и се питаше какво би казал той, ако му каже, че през целия си живот никога не е купувала кафе в картонена чашка, нито е яла купешки сандвич. Колко ли струваше с това скъпо сирене и вълниста маруля? Четирийсет крони? За толкова тя можеше да сготви няколко вечери за цялото си семейство.
Извади чинията. Ароматът се разнесе из стаята, но Питър не каза нищо, просто отиде и наля вода и за двамата. Постави чашите на масата. Взе си и чаша кафе.
– Как е баща ти?
Джина не можеше да се сдържи, подозрителността беше автоматична.
– Какво искате да кажете?
Питър хвана чашата с две ръце. Прекаляваше с кафето, помисли си тя, сигурно щеше да се отрази на съня му. Тогава направи връзката, спомни си разговора им.
– А, имате предвид как спи? Горе-долу. Много е трудно да се определи на какво се дължи.
Не каза нищо повече. Не желаеше да споделя как баща ù понякога се събужда с писъци посред нощ, вече не толкова често като преди, но все пак. На никого не беше казвала колко се страхуваше като малка от тези писъци. Как мъничкото ù семейство правеше всичко възможно да защити останалите от собствения си страх, мъка и тревога. Заедно бяха виждали какво ли не. Амир беше само двегодишен, но тя и баща ù бяха преживели неща, за които никога не говореха. И двамата защитаваха третия. Трудно беше за обяснение.
– Да, безсънието е неприятна работа – отбеляза Питър и Джина видя в погледа му нещо, което никога не беше допускала, че може да долови точно в очите на Питър де ла Грип – топлота.