Той чоплеше сандвича си, но не ядеше. Напоследък беше отслабнал много. Дали защото не се хранеше добре? Съществуваха безброй причини човек да загуби апетит. Депресия. Терзания. Рак.
– Какво учиш сега? В университета?
– Цялата първа година учим „Здравият човек“.
– Цяла година?
– Да, има много за научаване, преди да започнеш с истински страшното. Болестите.
Той отхапа от сандвича, сдъвка залъка и пак го пусна в чинията. Избърса си устата със салфетка.
– Например?
Тя се усмихна леко.
– Химия и биология. Латински термини.
– Изглеждаш щастлива, когато говориш за това, явно ти харесва. Аз бях пълна скръб в училище. Кога решаваш какво искаш да специализираш?
Той пак вдигна сандвича. Отхапа, сдъвка, остави го. Винаги ù се беше искало да може да се храни по този начин – контролирано и благовъзпитано, даже понякога се упражняваше на шведски навици, когато останеше сама на масата.
– Избираш чак след като завършиш. Първо изкарваш стаж, трябва да получиш и разрешително. Много време има дотогава.
Тя остави приборите и отпи от водата. Реши в продължение на пет минути да не яде. Би трябвало да може пет минути само да седи и да разговаря.
– Ами вие? Харесвате ли работата си? – поинтересува се тя.
– О, да. Винаги ми е било най-съкровена мечта да стана посредствен финансист.
Джина се засмя. Очите ù бяха красиви, като се усмихваше.
Когато тя се изправи, и Питър стана от стола си. Тя изми чиниите и избърса плота след себе си. Подсуши си ръцете с една кърпа, докато той си допиваше кафето. Не си беше изял сандвича, но ако тя можеше да каже нещо положително, поне не го изхвърли, а го уви в найлона и го прибра.
– Трябва да вървя – каза Джина.
– Свободна ли си утре? Неработен ден е.
– Нямаме лекции. Но ме помолиха да почистя тук няколко часа, така че ще дойда около обяд.
– Значи ще се видим – рече той и едва по-късно, в метрото, Джина осъзна, че и Питър явно ще работи въпреки празника.
На другия ден отново се озоваха заедно в бокса. Питър приключи в момента, в който тя изгаси прахосмукачката, и двамата пак седнаха един срещу друг на масата. Той ù наля вода, докато тя вадеше салфетки и топлеше яденето си. Това беше малка чинийка с хлебчетата самоса, които баща ù правеше, и Джина се двоумеше дали да му предложи. Питър обаче извади нов сандвич и тя реши да запази храната за себе си.
– След това ще се прибираш ли? – попита той. – Или ще ходиш някъде? Нали е петък…
Тя едва не се изсмя. Избърса устата си със салфетката. Баща ù правеше божествени самоса. Когато имаше сили, често помагаше в ресторантчето в културния център и хлебчетата му винаги се търсеха.
– Не, ще се прибирам. Рядко излизам. Ами вие? Ще ходите ли някъде?
Тя го погледна крадешком. Беше подходящо облечен, изглеждаше гладко обръснат и леко ухаеше на афтършейв. Всъщност изглеждаше по-свеж от дълго време насам. Тя се изненада, че въобще се появи днес. Свободният петъчен ден означаваше тридневен уикенд, затова дори най-младшите служители и най-бесните кариеристи не бяха дошли на работа, в целия офис бяха само те двамата с Питър. Той сигурно щеше да ходи някъде по-късно, в района на „Стюреплан“ може би. Много пъти се беше прибирала оттам късно след работа и ù бяха подвиквали пияни мъже, които приличаха на Питър и колегите му. Понякога бяха просто сексисти, които обсъждаха частите на тялото ù, което, разбира се, беше достатъчно неприятно. Понякога обаче бяха и расисти и крещяха с цяло гърло как никога не са били с черно момиче. Джина се правеше, че не ги забелязва, но всички тези години на коментари и погледи ù влияеха и затова избягваше места, където сто процента бе сигурно, че поне един човек ще обсъжда външния ù вид. Стигаше ù, че обикновено е единственият не-бял човек там, където работи.
Питър поклати глава. Този път си беше изял целия сандвич.
– Никъде няма да ходя. Ако искаш, с удоволствие ще те закарам до вас. Предполагам, че днес влаковете не се движат по нормалното разписание?
– Много мило, но наистина няма нужда. Цял живот пътувам с градския транспорт, свикнала съм.
– Знам, че няма нужда – отвърна той спокойно. – Но ще ми бъде приятно, затова предлагам. Стига да искаш, разбира се.
Тя си помисли за удобния автомобил, за бързото прибиране у дома. Един път не се брои, но два пъти… дали не беше глупаво?
Колебаеше се.
– Ами… стига да не ви затруднявам.
– Запазих радиостанцията, която намери миналия път – каза Питър, докато се отдалечаваха от центъра.
Той беше добър шофьор, спокоен и търпелив. Това я бе изненадало още първия път. Тя гледаше през прозореца. Тази част от пътуването ù беше любимата, когато тъкмо бяха седнали и тялото ù най-сетне можеше да се отпусне, а градът се плъзгаше покрай тях и тя можеше да го гледа отвътре.