22
Изабел погледна листчето с адреса и после номерата на улицата. Почти не се виждаха табели, все едно живеещите тук вече знаеха къде се намира всичко и нямаха желание да помагат на непознати. Никога не бе стъпвала в тази част на града, точно на границата към Юргорден и всички посолства. Вече два пъти беше минала точно оттам, преди да осъзнае, че анонимната врата до голяма витрина само с един празен стол на нея всъщност е входът на ателието. Беше го потърсила в Гугъл, но не откри нищо. Кой е чувал за фирма, за която няма и дума в интернет, особено пък в Швеция?
– Ехо! – провикна се тя през решетката на вратата.
Някой дръпна завеската и на вратата се показа слаба, почти кльощава жена на двайсет и няколко години. Зад нея Изабел видя неочаквано просторно помещение, пълно с платове, манекени, списания и изложени рокли. Около Изабел се разнесе тиха музика и аромат, който тя определи като плодов чай.
– Заповядай!
Жената, с вързан за китката игленик и преметнат през врата метър, я посрещна с протегната ръка.
– Изабел, нали? Казвам се Лоло Шанел. Добре дошла!
Тя извади карфица от ъгълчето на устата си и плъзна поглед по Изабел. Това беше преценяващ, премерващ поглед, Изабел кажи-речи почувства как я разделя на сантиметри и обиколки.
– Шанел? Сериозно?
Лоло сви рамене.
– Може да се каже, че с това име нямах друг избор, освен да стана моден дизайнер. Номер четирийсет и две, нали? Освен на бюста, разбира се. Работих по мерките, които ми изпрати, така че сега можем да нанесем последни корекции.
Изабел беше пратила мейл с всички възможни мерки, включително номера на обувките си. Нейна цветна снимка в цял ръст, която Лоло поиска, беше принтирана и закачена на таблото. Дотук цялото преживяване беше сред най-сюрреалистичните, на които е била подлагана някога.
Погледът на Лоло продължи работа, плъзна се преценяващо по бедрата на Изабел.
– Извивки, това ми харесва. Повечето ми клиентки не са яли от седемдесета година. Взе ли бельото, за което те помолих? Не мога да повярвам, че това е естественият цвят на косата ти. И всички тези лунички… много се радвам, че роклята показва толкова много кожа. Застани там.
Изабел, леко замаяна от потока от думи на Лоло, се озова пред огромно огледало. Тя се погледна, изправи гръб и глътна корема си колкото можеше повече.
– Познаваш ли Аса? Завърти се.
Изабел поклати глава:
– Не, познавам само Александър.
– Тя е от редовните ми клиентки. От години искам да направя булчинската ù рокля. И сега, когато най-после реши да се омъжи и всички ще присъстват, взе че избра Валентино. Този некадърник!
– Той не направи ли булчинската рокля на принцесата?
Според Изабел тя изглеждаше като излязла от приказките.
– Да, но аз съм по-добра и Аса би трябвало да го знае. Сега ще получи рокля като от магазин на едро. Твоята ще е по-хубава от всичко, за което Валентино може да мечтае.
– Това да не е някаква вендета? В такъв случай не бих искала…
В този момент Лоло извади една закачалка с рокля с бронзов цвят и Изабел млъкна насред изречението. Не че кой знае колко разбираше от haute couture, но никога не бе виждала нищо подобно.
– Еха! – възкликна накрая.
– Нали? – ухили се Лоло доволно.
Тя леко завъртя закачалката и роклята сякаш оживя, разнесе енергията си из стаята, избълва шарени пламъци като някакъв неопитомен звяр.
– Това е най-хубавото ми творение и е като създадена за теб. Намерих и обувки, най-добре ги вземи. Италиански са. Ръчно правени. Всички ще ти завиждат.
Лоло се усмихна толкова широко, че доби почти маниакален вид. Косата ù беше щръкнала на всички страни и цялата беше покрита с конци като някакъв луд гений шивач.
– Не съм свикнала да ходя на високи токове – притесни се Изабел.
– Няма значение. Съблечи се – нареди Лоло и посочи един параван. – Там има комбинезон.
Изабел се скри послушно зад паравана, съблече се и отвори опаковката на тънкия комбинезон. Вдигна го с два пръста.
– От какво е изтъкан? От въздух?
– Най-фината коприна на света. И не бива да носиш чорапогащник, всеки шев ще се вижда – обади се Лоло иззад паравана. – Разбира се, би трябвало да носиш чорапи и колан с жартиери, стилът пасва – продължи тя и Изабел чу копнежа в гласа ù. – Но няма как. Сложи ли си бельото?
Изабел погледна тънкия сутиен и още по-тънките прашки, които беше купила. Бяха копринени, почти без шевове и струваха цяло състояние.
– Ще замръзна от студ – отбеляза Изабел.