– Аса и Майкъл познават всеки, който е богат, известен и между трийсет- и четирийсетгодишен – рече Наталия лаконично, когато пристигна поредната бизнес принцеса с мъжа си.
После назова имената на още няколко графове и графини. Колкото и смешно да се струваше на Изабел, тя познаваше доста хора от партито в замъка, но тази компания беше малко по-млада и – ако е възможно – още по-бляскава.
– А това е Дейвид, съпругът ми – извика Наталия и Изабел се усмихна, като чу гордостта в гласа ù, когато тя се обърна към мъжа си, който дойде пеш.
Изабел поздрави Дейвид, от когото в интерес на истината можеше да ти секне дъхът, и после погледна към малкото бебе в ръцете му.
– Това е Моли – каза Наталия и очите им се срещнаха съзаклятнически.
– Прекрасно! – усмихна се Изабел. – Радвам се, че всичко се е наредило толкова хубаво.
– Да – кимна Наталия. – Накрая се нареди. – Тя вдигна ръка на рамото на Изабел и леко го стисна.
И в този момент Изабел усети нещо като електрически ток. Започна от врата, спусна се по гръбнака и се разпространи във всички посоки. Наталия беше насочила вниманието си към Дейвид и Изабел затвори очи. Усещането беше сякаш нещо я зарежда отвътре. Никога не беше вярвала, че е възможно да почувстваш нечий поглед. Сега обаче се убеди в противното.
Тя отвори очи и се обърна бавно, косата ù леко се развя и къдриците паднаха по раменете и гърба. Изправи гръб, почувства се точно толкова висока, колкото беше върху високите италиански обувки. И след това срещна очите на Александър, видя как се разширяват при вида ù.
Очите му запламтяха и Изабел усети как я привличат към себе си. Тя се усмихна, даде му всичко, което притежаваше, всичко, с което по случайност се беше родила и от което толкова рядко се възползваше.
Погледът му бе прикован в нея и той просто стоеше и я зяпаше, все едно тя наистина беше такава звезда, каквато се бе почувствала за един кратък миг.
Да, това беше един от хубавите моменти в живота ù.
23
– Доктор Сьоренсен, предполагам? – попита Александър с небрежен тон.
След това обаче не се сдържа и се ухили и направи нещо, което намираше за неприлично и се вбесяваше, когато другите мъже го правеха: изпи я с поглед, направо я погълна. Изабел беше най-красивото човешко същество в целия свят. Роклята, къдриците като на филмова звезда, бижутата – широки, екзотични, еротични гривни на ръцете.
Магия! Беше като кралица.
Той я прегърна. Обгърна с ръце бронзовата коприна и я стисна силно.
– Толкова се радвам, че се съгласи. Изглеждаш фантастично – промълви той с лице в косите ù.
Толкова беше висока, по-висока от всички около тях, и Александър никога не беше изпитвал такава примитивна радост от собствения си ръст. Другите мъже нямаха шанс. Днес Изабел беше негова.
Тя отвърна на прегръдката му, плъзна ръце по гърба му, докато той усети топлината ù по цялото си тяло. Усети аромата на нещо, което за пръв път не беше дезинфектант, и цялата тази мекота накара мислите му да препускат безредно. Това все по-малко приличаше на привличане и все повече на фикс идея. Той не я пускаше и си мислеше, че трябва малко да забърза ритъма, да я вкара в леглото скоро, иначе щеше да полудее. Не можеше да го обясни другояче. До последния момент не беше сигурен дали тя наистина ще дойде, или пак ще се разколебае. Боеше се, че в крайна сметка няма да дойде, и сега осъзна колко по-различно е всичко, когато тя е тук. Колко по-прекрасно е, когато тя е в обятията му, как сивата перспектива да прекара този ден без нея го беше измъчвала! И после едно не особено дискретно покашляне напомни на Александър, че не са сами, тъкмо обратното. Изопна развълнуваното си лице, неохотно се отдръпна от Изабел и се обърна към Наталия. Тя му се усмихна развеселено.
– Здрасти, сестричке! – каза той нехайно. – Бих искал да кажа, че и ти изглеждаш фантастично, но знаеш ли, че имаш повръщано на рамото?
Тя изсумтя.
– Само почакай и ти да станеш родител и ще видиш колко е лесно. Трябва да се радваш, когато дрехите ти не са наопаки.
Докато Наталия вадеше мокра кърпичка, Александър се ръкува с Дейвид. Зет му държеше Моли на ръце, но и така някак успяваше да изглежда като финансов магнат. Наталия се бършеше и гледаше ту Александър, ту Изабел с нескрит интерес.
– Престани – прошепна ù той.
– Нищо не правя – отвърна тя, но очите ù направо танцуваха в орбитите от жизнерадост.
– Какво има? – попита той.
– Нищо. Просто се радвам, че дойде с Изабел. Харесвам я.