– Тя е моя – заяви той решително. – Намери си собствени приятели.
– Значи сте заедно?
Как само мразеше това! Как някои жени започват да планират бъдещето само като видят мъж и жена да разменят повече от две думи. Но пък Наталия никога не беше разбирала кое му е готиното на неангажиращите връзки.
– Спри да си въобразяваш разни работи. И престани да зяпаш – изсъска той.
По калдъръма приближи черен автомобил. Един охранител вдигна ограничителната лента и колата се плъзна към тях и спря.
– Това е мама – обясни Наталия.
Вратата се отвори, Евгений слезе от задната седалка, обърна се и помогна на Ебба да излезе. Колата потегли и Наталия им помаха. Майка ù бързо я прегърна и после кимна на Дейвид, не съвсем враждебно. Моли беше заспала в обятията на баща си и Ебба внимателно погали внучката си по бузата, преди да се обърне към Александър.
Той събра сили. Просто трябваше да я изтърпи.
– Мамо, това е Изабел Сьоренсен. Изабел, това е майка ми.
Изабел придърпа шала над раменете си, пусна професионалната си усмивка, подаде ръка и се здрависа любезно с Ебба.
– Приятно ми е да се запознаем.
– И на мен ми е приятно, Изабел. – Александър не помнеше откога гласът на майка му не е звучал по този начин. Почти мило.
– Да не би майка ти да е Бланш Сьоренсен? Познавам я. Някога бяхме в един комитет. Прекрасна жена – усмихна се Ебба топло.
Евгений приближи и прегърна здраво Изабел, като я целуна шумно по бузите.
– Как се радвам да се видим пак! Изглеждаш зашеметяващо. Както винаги.
– А, вярно, вие се познавате – обади се Наталия и очите ù – ако е възможно – бяха още по-жизнерадостни, когато се обърнаха към Александър.
Евгений се усмихна ентусиазирано:
– Запознахме се в Сконе миналия уикенд. Изабел чете лекция за благотворителната дейност. Александър също дойде. Беше страшно приятно.
Наталия пак хвърли многозначителен поглед на Александър.
– Прекрасно!
Александър поклати глава предупредително. Не стигаше че той самият трудно прикриваше чувствата си към Изабел, ами сега и сестра му взе да се бърка!
– Да не би мама да умира? – попита той, след като Евгений и майка им отидоха да поздравят някакви стари познати.
– Не повече от всички останали, доколкото знам. Защо питаш?
Александър оглеждаше майка си от разстояние.
– Защото се държи като нормален човек. Прегърна те. Сигурна ли си? Може да има тумор в мозъка.
– Ако ти се прибираше по-често, вместо да купонясваш до припадък по целия свят, щеше сам да се убедиш, че мама наистина се старае.
– Хм! – изсумтя брат ù скептично.
Той самият никога не е бил сред привържениците на идеята, че хората могат да се променят.
Църковните камбани забиха. Време беше.
– Влизаме ли? – подаде той ръка на Изабел.
Тя я пое. Имаше много хора и Изабел се оказа плътно прилепена до него. Топлината и тежестта на покритите ù с коприна гърди върху ръкава на сакото му го накараха да я придърпа още по-близо до себе си. Дотук поне тази сватба се оказваше крайно сполучлива.
На вратата на църквата стояха охранители. Отпращаха журналистите и проверяваха всички гости. Александър забеляза Том Лексингтън. Естествено, нямаше как шефът на охраната на „Хамар Капитъл“ да не е тук и да държи всичко под око. Том носеше черен костюм и вратовръзка, но ако идеята беше да се слива с тълпата, не се беше получило. Изглеждаше точно като човека, който беше – мъж, свикнал с насилието и твърдата ръка.
– Значи си тук, когато не отвличаш хора? – поздрави го Александър, щом двамата с Изабел стигнаха до вратата.
Том го изгледа мрачно. Към ухото му вървеше кабел с телесен цвят.
– Винаги съм предпочитал сватби, на които гостите идват доброволно – отвърна той сухо.
След като влязоха в църквата, Александър почака Изабел и майка си, която сега държеше Моли, да се настанят, преди и той да седне до Изабел. Наталия и Дейвид бяха кумове, затова щяха да отидат с младоженците до олтара.
Църквата се пълнеше. Най-вече с роднини на Майкъл. Възрастни, деца и старци изпълваха скамейките и вдигаха врява до небето.
– Това не е ли брат ти? – попита Изабел.
Александър видя Питър да идва. Сам. Той забави крачка, погледна ги един по един, след което заобиколи и приседна на самия ръб на скамейката.
– Няма ли да седне при вас? – попита Изабел учудено.
– Да прави каквото ще.
Изабел го погледна въпросително.
– Извинявай, не исках да прозвучи грубо. Не се разбираме много-много. Малко е сложно.
– Можеш ли да повярваш, че никога не съм влизала в тази църква? – попита Изабел и Александър изпита благодарност, че е сменила темата.