Лейла имаше право. Тя се нуждаеше от това. И вече беше пораснала, нямаше да стане като със Себастиен. По-рано винаги я привличаха по-възрастни мъже и нямаше нужда от огромно IQ, за да осъзнае, че търси заместител на фигурата на бащата. Тя не се гордееше, но това беше истината. Баща ù беше строг, високоморален и студен, затова и я привличаха такива мъже, беше си елементарна психология. Но никога не бе изпитвала нищо подобно към никого, дори към Себастиен. Той беше първата любов на една млада жена, проекция на всички възможности, фантазия и решение, взето при лоша преценка, и копнеж за мъж, който ù напомня за баща ù.
Но Александър си беше просто… Александър.
Младоженците влязоха в залата и избухнаха аплодисменти. Церемониалмайсторът, висока жена, която Изабел познаваше като говорителка по телевизията, вдигна тост за младоженците, докато сервитьорите обикаляха с подноси с шампанско. Изабел отпи от чашата, нелепо развълнувана от речта на жената. Да, дори не ги познаваше, но всичко беше толкова хубаво. Тя улови развеселения поглед на Александър и си припомни думите му за любовта. „Любовта е като религиозния фанатизъм – така беше казал, – кара хората да се държат като безумци.“ Може и да имаше право.
Най-неочаквано тя забеляза познато лице сред гостите.
– Здравей, Джина! – извика.
Лицето на младата жена засия.
– Доктор Сьоренсен! – възкликна тя и си проправи път през множеството с подноса в ръка.
– Моля те, наричай ме Изабел. Как си?
– Стресирана – отвърна Джина и кимна към чашите на подноса. – За съжаление, нямам време да стоя и да си говоря с гостите, но кажете, ако ви трябва помощ за нещо.
На вечерята Изабел се оказа през няколко маси от Александър. Той седеше с младоженците и тя забеляза, че до него е настанена симпатична брюнетка. Александър учтиво ù държа стола, преди самият той да седне. Каза нещо на жената от другата си страна – шведска финансова принцеса в напреднала бременност, Изабел наскоро чете дълго интервю с нея в последния брой на „Амелия“. До самата Изабел пък седеше млад мъж с къса брада и гьотеборгски диалект, който се представи като Аксел. Той също ù държа стола. От другата ù страна седеше около четирийсетгодишен мъж, който се представи като Кристер, разказа, че работи в издателска къща, и веднага започна да се съревновава с Аксел за вниманието на Изабел.
– Не съществува нищо по-егоцентрично от мъжете писатели – заяви Кристер извънредно сериозно и отпи от щедро наливаното сухо мартини. – Освен жените писатели – добави той и Изабел избухна в смях.
Не след дълго и тримата потънаха в разгорещен и доста шумен спор за книги, издателския свят и нещо, което Изабел можеше да опише единствено като небивалици, но които въпреки това така я разсмиваха, че чак я заболя коремът още преди да са приключили с предястието. Церемониалмайсторът се изправи отново и представи първия говорител за вечерта – Наталия Хамар.
Наталия започна с разказ как Аса живяла с тях, след като цялото ù семейство загинало в автомобилна катастрофа. Изабел не го знаеше и сега се вгледа в елегантната жена, излязла като от холивудски филм, седнала до своя едва ли не приличащ на гангстер, но ужасно готин съпруг. Никога не би ù хрумнало. Наталия продължи с това как Аса донесла шампанско в родилното и как се кълняла, че никога не би сторила нещо толкова еснафско като да се омъжи, чак до деня, в който съобщила, че е замислила най-голямата сватба, която Стокхолм е виждал след венчавката на престолонаследницата, и че не желае да слуша възражения.
След речта избухнаха аплодисменти. Изабел видя как Александър се изправи, отиде при сестра си и я целуна по косата.
Когато започнаха да носят основните ястия, един сервитьор се наведе към Изабел.
– Вегетарианско, нали? – попита той.
Тя се извърна към Александър.
Той слушаше събеседничката си, но сякаш усети, че го наблюдават, тъй като вдигна глава и над масите, звънтящите кристали и скъпите букети цветя погледите им се срещнаха, всичко около нея замлъкна и изчезна и тя си представи как чува гласа му, усеща докосването му, долавя мислите му.
Благодаря, прочете той по устните ù.
Усмихна се и се поклони иронично.
Толкова беше внимателен, че тя не знаеше какво да мисли. Пред хората винаги показваше някаква изкуствена фасада, но кога последно е била с мъж, който си е правел труда да запамети всяка подробност за нея? Който ù дава назаем безценни бижута и се сеща да донесе носни кърпички, и поръчва специална храна, и не спира да я гледа от другия край на залата? Ако това беше някаква игра от негова страна, значи беше извънредно изкусен играч.