Корнелия затвори менюто.
– Искам антрекот. Но само месо. Никакъв сос, никакви въглехидрати. – Тя се усмихна на Александър. – Това е най-скъпото ястие тук. А и обичам месо.
– За мен ризото – каза той кратко на сервитьора.
Тя го изгледа с опулени очи. Имаше невероятно дълги мигли и идеално оформени вежди.
– Ама това не е ли само ориз? Звучи ужасно тъжно.
– Напоследък ме привлича вегетарианската кухня – сви рамене той.
Тя пак нацупи устни.
– Скъпи Александър – той усети погалване под масата, – не е типично за теб да си толкова скучен. Хайде. Разбрахме се днес да се забавляваме. А откога оризът е забавен?
Тя имаше право. Какво му ставаше, по дяволите? Той затвори менюто с трясък.
– Два антрекота.
– Преядох – изпуфтя Корнелия и остави приборите. Не беше изяла и половината.
– По света гладуват деца, няма ли да си изядеш порцията?
Тя избухна в смях.
– Ами изпрати им го тогава. Ще пиеш ли още, или искаш да си тръгваме?
Тя се наведе над масата и покри с ръка неговата. Беше с дълги розови изкуствени нокти. Кожата ù беше безупречна, нито едно петънце, нито един белег, сякаш беше направена от порцелан. Или пластмаса. Флиртуваше безсрамно през целия обяд, смееше се непрекъснато, беше суперготина, весела и лесна. Точно неговият тип, с други думи, тъй че той се насили да ù се усмихне, отказа да остави странното си настроение да надделее. Все пак Корнелия нямаше вина, че той внезапно взе да се дразни от всичко и всички.
– Купих си апартамент. На „Страндвеген“. Да продължим там?
Лицето ù светна.
– Сериозно ли говориш?
– Барчето ми е заредено. Шампанското е в хладилника.
Леглото е застлано с чисти чаршафи.
Той плати и ù държа стола, докато ставаше. Тя доволно го хвана под ръка и се облегна на него.
– Нямам търпение да отидем у вас.
– Нещо конкретно ли ти се прави?
Тя притисна гърди към ръката му.
– Ще измислим нещо.
– Е, кажи сега какво имаш против децата в Африка? – попита той, докато задържаше вратата.
Корнелия развя дългата си лъскава коса. Спускаше се толкова перфектно по тънките ù, но старателно тренирани рамене, че и той бе убеден, че е с екстеншъни. Тя се изсмя с розовите си устни и почти светещите от белота зъби.
– Проблемите на другите не ме засягат. Всеки да се оправя сам. Моят живот ми е предостатъчен.
Тя пак се изсмя, Александър също. Дори и да е забелязала колко изкуствено прозвуча смехът му, не каза нищо. И преди се беше чувствал празен, мислеше си той, не беше някакво неизлечимо състояние. Знаеше точно как да запълни празнотата, затова си беше поръчал една Корнелия. А ако не се получеше, просто трябваше да работи по-здраво. И да пие повече.
30
Изабел беше сторила нещо наистина идиотско предната вечер и сега плащаше цената. Тя стоеше облегната на стената и чакаше да отворят вратите на залата за втория ден на курса. Поздрави неколцина от другите курсисти, но после се отдръпна.
Крайно неразумно беше проверила Александър в Гугъл, преди да си легне. Глупаво, ужасно глупаво. Много добре знаеше, че няма да доведе до нищо добро. Така и стана – попадна на съвсем пресни снимки. Александър обядваше в „Риш“ с някаква млада красавица. Държаха се за ръка, притискаха се един в друг, вдигаха наздравици. Определено нещо повече от обикновен обяд. Бяха ги видели, снимали и пуснали в най-различни социални медии. Богаташкият принц на Стокхолм и типичната посетителка на заведенията около „Стюреплан“. Естествено, че ще качат снимките.
Така я заболя! Александър я беше накарал да се почувства избрана и специална. Но това са били лъжливи приказки от начало до край и сега тя трябваше – доста унизително – да се примири, че е била една от многото жени, които е преследвал, изчукал и зарязал. Но не можеше ли поне да почака малко по-дълго?
Когато ги поканиха в залата, тя седна най-отзад. Естествено, беше спала ужасно.
Висок и загорял на слънцето мъж застана пред тях. Изправен гръб, пресилено сериозен поглед, все едно искаше да покаже, че той знае какъв всъщност е животът, тъй като живее в действителността.
Тя притисна основата на носа си с два пръста и се почуди дали Лейла ще разбере, ако избяга от курса. Разбира се, въпросът беше риторичен. В целия си живот Изабел никога не беше бягала и не се бе държала безотговорно.