– Казвам се Ка Ге. Вчера говорихме за безопасността. Днес ще ви обуча как да се държите, в случай че безопасността изчезне. Ако ви отвлекат или пленят.
Той почти изрева последните думи и настроението на Изабел се развали още повече. Беше срещала точно такъв тип и преди, винаги гъмжеше от такива из бежанските лагери и базите. Военни мачовци, които даваха нареждания и държаха да покажат кой е шефът.
– Първо, знайте, че няма да бъдете освободени от никого. Освобождаването на отвлечени е изключително опасно и затова не си губим времето с него. При подобни операции най-често всички заложници умират, така че е безсмислено.
Всички мълчаха и Изабел внезапно усети непреодолимо желание да се изкикоти. Сведе очи към бележника си и си помисли, че Тюра се беше справила доста по-добре вчера. Когато най-после вдигна поглед, Ка Ге беше пуснал пауърпойнт презентация.
– Фазите на пленничеството – изрева той.
Изабел прочете заглавията. На теория всичко беше ясно. Но тя от опит знаеше, че когато те отвличат, пулсът ти наближава двеста удара в минута. Погледът ти се размътва и си толкова уплашен, че спираш да мислиш логично. Вероятността да си спомниш нещо, което си чел на пауърпойнт презентация в учебна зала в Стокхолм, е – меко казано – нищожна.
– Има ли още нещо, за което трябва да мислим? – попита русата репортерка.
Да. Гледай да не те отвличат.
– Със сигурност ще се опитат да ви дехуманизират. Тъй че се опитвайте да ги накарате да гледат на вас като на човешки същества. Гледайте да сте чисти, ако е възможно, колкото може по-спретнати. Припомняйте на похитителите, че имате семейство. Бъде учтиви. Опитайте се да научите имената им, кого да отбягвате, понеже е луд, в психоза или в истерия. Кой може да ви бъде приятел. В групата винаги има по някой с по-слаба мотивация, по-слаба идеология.
– Трябва ли да им кажем кои сме?
Пак репортерката. Тя си записваше на айпада всяка дума на Ка Ге, щрак-щрак, пръстите ù непрекъснато препускаха по клавиатурата.
– Разумно е да ги убедите, че струвате много пари. Че можете да им бъдете от полза.
Сега и други започнаха да вдигат ръка.
– Колко дълго може да останеш заложник?
– Някои остават с години. Два-три месеца се броят за кратък период.
– Какво е положението с изнасилванията?
– Възможни са мъчения. Също и изнасилвания, за жалост. Макар че не е чак толкова обичайно, колкото може да се предполага, особено в мюсюлманските страни. Ще говорим повече за това следобед. Други въпроси? Няма? Значи продължаваме.
Изабел погледна записките си, докато Ка Ге говореше. Тя не беше задала нито един въпрос.
Препрочете думите, които си беше отбелязала.
Кратки и ясни думи.
Заложници. Мъчения. Изнасилвания.
Много ободряващо.
Може би идеята да дойде тук не беше добра, помисли си Александър, докато влизаше във входа и викаше асансьора. Но не беше съвсем на себе си, когато се обади на Лейла, и ето го тук – на път към учебен център в града в търсене на Изабел.
Той се облегна на стената на асансьора, докато чакаше вълната от гадене да отмине. Не помнеше кога последно е страдал от такъв махмурлук. Май онзи ден, когато Изабел се появи в офиса му. Нима е възможно да е минал цял месец? През последните седмици толкова внимаваше с алкохола, че беше загубил част от търпимостта си. А вчера навакса поне за месец пиене, като направи всичко по силите си да пресуши барчето си у дома. Сега беше в състояние да признае, че си го заслужава.
Асансьорът се отвори. Той пристъпи в коридор с номерирани врати и дигитално информационно табло, от което научи какви курсове текат във всяка зала. Една от вратите се отвори. Появи се някакъв брадат мъж и се отправи към табелата, която сочеше пътя към тоалетните. Александър отиде до вратата, която беше останала открехната, леко я побутна и надникна вътре. Десетина души седяха на типични конферентни скамейки и слушаха някакъв висок мъж, който се пъчеше разкрачен и жестикулираше към бялата дъска зад гърба си. Канадска ливада, тен, кубинки. Бивш военен. Александър ги разпознаваше за половин секунда. Черна фланелка с фирмено лого. Слънчеви очила, окачени на деколтето на фланелката.
Мъжът го забеляза.
– Мога ли да ви помогна?
Гласът му беше висок. Не точно неучтив, но бдителен.
Александър плъзна поглед по скамейките. Забеляза червена коса и научи каквото му трябваше.
– Не видяхте ли, че залата е запазена? – Военният вече почти крещеше.
Александър го игнорира и затвори вратата.