Лейла беше казала, че курсът продължава до шест часа.
Две минути след шест Александър чу стържене на столове, натисна дръжката и пак погледна навътре. Бившият военен веднага го видя. Погледът му вече определено не беше учтив.
– Още ли сте тук? Търсите ли нещо?
Той обаче най-после я беше забелязал.
– Търся някого. Изабел?
Тя вдигна поглед и се вцепени.
– Какво правиш тук?
Не звучеше кой знае колко по-радушно от преподавателя. Но зададе добър въпрос.
Беше мислил за нея. Беше седял с телефона в ръка и бе понечвал да я набере поне двайсет пъти, откакто се разделиха в неделя. Защо просто не ù се беше обадил? Нямаше представа. Знаеше само, че беше сметнал за най-правилно да остави нещата да стигнат до естествен край, преди да са станали твърде сериозни. Точно в онзи момент му се струваше, че това е най-разумният избор.
– Приключи ли? Може ли да отидем да седнем някъде?
Цялото ù тяло сигнализираше: „по-добре не“.
– Курсът беше уморителен…
– Моля те. Само за малко. Може да отидем някъде наблизо. С колелото ли си?
Озоваха се в някакъв ресторант на открито на една пресечка на „Стюреплан“. Късният следобед беше слънчев и топъл и по улиците беше пълно с народ. Изабел заключи велосипеда си, седна на сянка и поръча кафе и минерална вода.
– Откъде знаеше, че съм тук? Лейла ли ти каза?
Той кимна. Боже, досега не беше осъзнавал колко много му е липсвала!
– Исках само да ти кажа здрасти, да се видим.
Погледът на Изабел пробяга по лицето му. Днес не се беше бръснал и предположи, че изглежда точно толкова смачкан, колкото се чувстваше.
– Пиян ли си?
– Не – каза той истината.
Тя го изгледа скептично. Лекарски.
– Махмурлия – призна той.
– Ясно.
Кракът ù се люшкаше нервно, пръстите ù чукаха по чашата. Лоши знаци.
– Изабел, аз… – започна той, но го прекъсна писък:
– О, Боооже! Александър! Здравееей!
Той се изправи неохотно.
– Здравей, Петра! – смотолеви.
Познаваше я от училище. Една от многото жени, с които почти несъзнателно бе флиртувал.
Петра се хвърли на врата му и дълго го прегръща.
Той усещаше как Изабел ги наблюдава, предполагаше, че е на път да стане и да си тръгне.
Изборът на място определено беше лош. Ако мозъкът му работеше както трябва, щеше да отиде някъде другаде.
– Много се радвам да те видя, Петра, но съм малко зает… – заяви той решително и се отдръпна от нея.
– Така ли? – Петра изгледа Изабел любопитно и после се усмихна на Александър, пристъпи към него и го целуна по бузата. – Обади ми се някой път – прошепна в ухото му и си отиде.
Александър се отпусна на стола си.
– Извинявай! – измънка.
– За какво?
Лицето ù беше напълно спокойно. Ако не се вглеждаше толкова внимателно в нея, не би забелязал нищо повече от хладна дистанцираност. Очите обаче я издаваха.
Той сви рамене:
– Май за всичко.
Задето съм такова лайно, задето не се държа с теб както заслужаваш, задето би трябвало да те оставя на мира, но не мога.
– Мислех, че си в Ню Йорк.
– Не. Тук бях.
Очите ù проблеснаха и на него му се прииска да не беше успял да изтълкува този блясък. Беше я наранил. Беше сторил последното, което искаше да ù причини.
– Е… Какво прави тази седмица?
Пак този хладен, безстрастен глас.
– Трябваше да свърша някои неща.
– „Неща“?
Тонът ù си оставаше напълно неутрален, но той долови нещо. Отне му секунда да го разпознае. Гняв. Но защо? Нищо не си бяха обещавали. А и бяха минали четири дни, откакто се видяха, не четири седмици. Дали не реагираше твърде остро?
– Просто исках да се видим – заяви той. – Няма нищо странно. Харесвам те, Изабел, надявам се, че съм го показал ясно.
Тя отново го изгледа студено със сивите си очи.
– Може да отидем някъде. Нали заминаваш чак другата седмица?
Тя дълго го гледа и го споходи усещането, че е казал нещо глупаво.
– Хрумнало ти е, че ще имаме време пак да се видим някой път? Преди да замина за Чад? – изрече тя бавно.
– Да, би било приятно. Да идем да хапнем някъде?
– Вечеря ли имаш предвид?
Тук имаше нещо гнило. Не че беше очаквал тя да подскача от щастие, но имаше чувството, че е пропуснал нещо.
– Изабел, извинявай, че не се обадих. Но много искам пак да се видим.
Тя леко наклони глава.
– Просто да се позабавляваме малко, нали? Да видим докъде ще стигнем?
– Точно – възкликна той с облекчение.
Тя поклати глава.
– Всичко това беше голяма грешка.
– Има ли нещо лошо?
– Ни най-малко. Ти избираш как да си живееш живота. Но аз приключих с това. – Тя посочи с ръка него, себе си и масата, усмихна се безрадостно. – Тъй че си намери някоя друга, с която да обядваш и вечеряш. И после ще видиш докъде ще ви доведе, ясно?