Fuck! Видяла е Корнелия. Това обясняваше доста.
– Мога да ти обясня, това беше…
Тя вдигна двете си ръце с дланите напред, все едно спираше връхлитащ автомобил.
– Знаеш ли, това е най-голямата глупост, която съм чувала. Никога нищо добро не е последвало след фразата „мога да обясня“. И често казано, дреме ми за обясненията ти! Няма нищо неясно.
Тя се изправи и си взе чантата.
Какво, по дяволите…
– Наистина ли си тръгваш? Просто така?
– Да.
– По дяволите, Изабел, преиграваш! Седни.
Тя вдигна вежди.
– Жените не обичат нищо по-силно от това да ги обвинят, че преиграват.
– Не исках да…
– Довиждане, Александър.
Тя се отдалечи с бърза стъпка. Искаше да извика подире ù, че не е искал да звучи като идиот, че е искал да ù се реваншира, че изпитва истински чувства, но вместо това безмълвно я гледаше как отключва велосипеда, мята чантата си в кошницата и си тръгва, без да се обърне и един път. Последното, което видя, беше как червената ù коса припламва на слънцето точно преди тя да завие зад ъгъла.
Вторачи се в недокоснатото ù кафе.
Цялата среща беше катастрофа от начало до край.
– Всичко наред ли е?
Той кимна на сервитьорката, която му зададе въпроса.
– Може ли сметката?
Извади кредитната карта, остави я на масата, после посегна към телефона си. Намери един номер в контактите, подпря челото си с длан.
– Аз съм.
– Александър? Откога не сме се чували! Как си?
– Писна ми от Швеция. Утре идвам.
– Крайно време беше – каза Ромео. – Взех да се тревожа да не е станало нещо.
Александър въведе кода на картата, остави бакшиш и стана.
– Нищо не е станало.
Във всеки случай нищо важно, само нараних някого, с когото трябваше да бъда внимателен.
– Ще изпратя кола да те посрещне на летището. Пиши ми кога кацаш. И слушай…
– Какво?
– Добре дошъл у дома!
31
– Заминавам – съобщи Изабел на шефа на клиниката, както и на главния лекар в частния здравен център, където работеше.
Това беше последният ù ден преди пътуването. Попълни и подписа всички картони, довърши всички задачи и разпрати всички електронни рецепти. Подаде ръка на Вероника.
– Чакаме те с нетърпение да се прибереш – прегърна я Вероника. – И късмет в Чад!
Изабел се качи на колелото и завъртя педалите. Слънцето топлеше гърба ù и на половината път тя спря и свали тънката си жилетка. Когато пристигна, заключи велосипеда пред „Медпакс“ и се качи горе.
– Здравей, Аста, как е алергията?
В отговор Аста кихна. Очите ù бяха червени и подути.
– Кажи, ако ти трябва рецепта. Лейла тук ли е?
Аста пак кихна и посочи към конферентната зала.
– Днес ще сме само двете – каза Лейла. – Останалите се обадиха един по един да кажат, че са заети. Предполагам, че хубавото време и петъчният ден играят роля. Госпожа фон Фершен щяла да играе бридж, а Аста така се е надрусала с противоалергични, че няма с какво да допринесе. Как беше курсът?
Изабел остави купчината документи на масата и си наля вода.
– Теоретичен. Само повторения на неща, които вече знам. Предполагам, че има и полезни части, но щом не ни достигат пари, би трябвало да си подреждаме приоритетите по-разумно.
Тя добрe знаеше колко са скъпи дори двудневните курсове. Наистина заможните изпращаха хората си на практически курсове. Цяла седмица с ролеви игри и реалистични упражнения. Слава Богу, че поне това ù се беше разминало! Беше се сблъскала с реализма по други начини.
– Как ти се стори? Трудно ли беше?
– Не – отвърна тя кратко.
Може би лъжеше. Може би Лейла го разбираше.
Лейла я наблюдаваше, така че тя пак надигна чашата, после я погледна през масата и събра сили за въпроса, който беше сигурна, че ще ù зададе.
– Александър дойде ли?
– Отби се за малко.
И тогава Лейла направи онова, което Изабел ненавиждаше. Тя зачака. Изабел го беше виждала и преди. Как тази жена успяваше да накара хората да се разприказват! Мълчеше, просто я гледаше и чакаше сама да заговори, да обясни или някакви други психоложки глупости, които Изабел не можеше да изтърпи точно сега. Идваше ù да затропа с пръсти по масата, но се въздържа. Едва преди седмица Лейла я беше подканила да отиде на сватбата и да се позабавлява. Колко наивна е била да повярва, че ще може да се справи с онова, което последва!
Лейла я изучаваше съсредоточено.
– Говори ли ти се за това?