Изабел поклати глава. Не се сърдеше на Лейла, а на себе си. Задето въпреки наранената си гордост не бе могла да не забележи как изглежда Александър. Задето Александър, въпреки че беше брадясал и махмурлия и явно спеше с всяка известна силиконова кифла, изпречила се на пътя му, все още я привличаше. Беше толкова унизително да осъзнае, че толкова се вълнува от подобен мъж, че най-хубавият секс в живота ù е бил с мъж, който за нея символизира всичко, което винаги е презирала. „Но той има и други страни, Изабел, знаеш го и точно затова боли толкова.“
– Не бих казала – сви рамене тя. – Няма за какво да говоря, тъй като между нас няма нищо.
До известна степен се радваше, че той бе постъпил по този начин. Така беше по-лесно да го преодолее. Когато се държеше като плейбой, какъвто тя знаеше, че е.
– Щом казваш – въздъхна Лейла скептично. – Просто се чудех дали знаеш защо така внезапно е излетял за Ню Йорк.
Тонът ù беше безгрижен, но Изабел знаеше, че Лейла се е заела с едно от любимите си занимания – да си вре носа в чужди работи.
– Сега там ли е?
Сама не знаеше защо се почувства толкова наранена от тази новина.
– Обадих му се, отговори ми оттам. Явно беше потиснат. А ти заприличваш на изоставено пале при всяко споменаване на името му. Сигурна ли си, че всичко е наред?
Изабел погледна през прозореца. Пестяха от чистачки и на слънчевите лъчи танцуваха прашинки.
– Като изключим, че след малко отивам при мама на официална вечеря, всичко е под контрол.
Не беше успяла да измисли добро извинение вчера, когато майка ù се обади и не толкова я покани, колкото ù нареди да дойде. Сега ù оставаше само да стисне зъби.
– Между другото, знаеше ли, че тя се познава с майката на Александър?
Ох, толкова беше трудно да произнесе името му небрежно, особено пред Лейла, която и без това сякаш умееше да чете мисли!
– Не. Но не се изненадвам. Ебба де ла Грип и Бланш се движат в еднакви кръгове. Не я познавам, само Евгений. Даже не знаех, че Александър му е племенник. Вие, шведите, всички ми изглеждате еднакво, едва ви различавам.
– Евгений е наполовина руснак, аз съм четвърт французойка и четвърт датчанка, тъй че не ме брой.
– Добре де, европейците. Но да не искаш да кажеш, че Ебба ще идва при майка ти довечера?
– Не, не, просто се сетих. Ще идват стари приятели на майка ми. Обещах да ù помогна със сервирането.
Успя да се сдържи да не направи гримаса и да се покаже нелоялна към майка си.
Само че вече знаеше точно какво ще чуе.
„Дъщеря ми все още си подрежда живота.“
„Тази конструкция ù е от баща ù, в моето семейство всички жени са слаби и деликатни.“
„Преди ядеше месо, не знам какво ù щукна.“
– Можеше да откажеш – предположи Лейла.
Изабел я изгледа развеселено:
– Да, нали?
Имаше време да се прибере вкъщи и да се изкъпе, след което да поеме с велосипеда към апартамента на майка си на „Карлаплан“. Ако си представеше, че просто работи на терен, ако не пиеше, преглъщаше всички забележки и не позволеше да бъде провокирана да започне някакъв конфликт за хуманитарна дейност, феминизъм или политика, щеше да успее да се измъкне към десет часа.
След като се сбогува с Лейла и кихащата Аста, Изабел заслиза по стълбите. Вдигна поглед, докато си слагаше каската. Дърветата цъфтяха в бяло и розово, въздухът беше хладен и ухаеше приятно. След два дни щеше да замени цялата тази свежест и прохлада с нещо съвсем различно. Със задушаващата жега, насекомите на дъждовния сезон и типичния червен пейзаж на Чад.
Евтин дълъг полет, прехвърляне през нощта в Адис Абеба и накрая щеше да се озове в една от най-бедните страни в света. Чакаха я лишения, смърт и почти непоносима жега. Щеше да работи денонощно, да преглежда поне по стотина тежко болни пациенти на ден, въоръжена единствено със стетоскоп, да премине през всички емоционални крайности между дива радост и бездънна мъка и да изпитва благодарност всяка минута, че поне не е болна от холера.
Яхна велосипеда и хвърли поглед назад, преди да тръгне. Питаше се какво ли разкрива за нея фактът, че няма търпение да замине.
32
– И после той се обади да обясни, че жена му предпочитала Луиз и за съжаление той вече не можел да общува с мен.
– А вие какво казахте? Нали ви е приятел? Не се ли разстроихте?
– Не толкова, колкото очаквах. Подозирах, че ще изберат Луиз. Но все пак една нощ отидох и се изпиках в градината на жена му. Върху босилека.
Джина избухна в смях.
– Звучи логично.
Питър кимна.
– И на мен така ми се стори. Ти си единствената, която знае. Дори на терапевтката си не съм казал, макар че идеята беше нейна.