– Терапевтката ви е предложила да пикаете в нечия леха?
– Каза да изразявам чувствата си. Това беше свободно тълкуване на думите ù.
Джина притисна с ръка устата си и усети как смехът напира.
Харесваше ù, че Питър не казва нищо лошо за бившата си съпруга дори когато има повод. Джина много пъти беше виждала Луиз – това беше най-омразното ù име, помисли си тя – и щеше напълно да разбере Питър, ако покажеше огорчение от начина, по който приятелите му бяха обърнали гръб. Но той никога не казваше лоша дума за нея и Джина го уважаваше за това.
Смехът заглъхна и остави приятна топлина в тялото ù. Пътуването им с колата започваше да се превръща в навик. Харесваше ù как Питър успява да я разсмее. В живота си досега не бе имала често за какво да се смее. Погледна го крадешком. Питър изглеждаше по-щастлив и по-бодър от дълго време насам. Беше си купил нови дрехи, които му стояха много по-добре от предишните. В момента беше с костюм и риза, разбира се, но доста по-модерни, а и си сваляше вратовръзката в асансьора на излизане от офиса. Освен това ухаеше приятно. Тя обърна глава към прозореца и се усмихна леко. Покрай тях се плъзгаха всички добре познати сгради и пътни ремонти. Насочиха се към Тенста. Струваше ù се, че пътуването става все по-кратко всеки път.
– Можете ли да си представите? – започна тя.
– Какво?
– Никога не съм пътувала по-нататък по това шосе.
– Нали си ходила в Гюлгарн?
– Имам предвид на север от Гюлгарн. Би трябвало да има свят и отвъд замъка.
През половината си живот бе чела пътните табели. Осло. Еншьопинг. Беше фантазирала какво лежи отвъд тях.
– Е18 всъщност не се движи на север – каза Питър. – По-скоро на запад. Минава право през Норвегия и стига чак до Северна Ирландия. И чак до Санкт Петербург в другата посока. – Той направи гримаса. – Извинявай, не исках да говоря като многознайко. Но винаги съм обичал географията.
– Никога не говорите като многознайко. Всъщност обичам да научавам нови неща.
Тя замлъкна смутено.
Той се загледа право напред и мълчанието продължи. После се усмихна:
– Искаш ли да продължим още малко нататък?
– Сега ли?
– Просто ми хрумна. Не знам откъде. Не исках…
– С удоволствие. С най-голямо удоволствие. Просто се изненадах.
Той смени скоростите и колата профуча покрай блоковете на Тенста от лявата страна и Йервафелтет вдясно. Баща ù щеше да ходи някъде с приятел, Амир щеше да отсъства няколко часа, защото от училище им организираха дискотека. Най-после Джина разполагаше с време само за себе си. Излязоха на магистралата. Предградията приближаваха и отминаваха, бензиностанции и изходи към други пътища, а чувството за гъдел в гърдите не изчезваше.
– Защо ходите на терапия? – попита тя.
– Беше след развода. Трябваше да си изясня някои неща.
– И успяхте ли?
– Не знам. Зависи в какъв ден ме питаш. Има въпроси, които определено не съм разрешил.
Тя почака, но той не продължи, затова каза само:
– Виждах се с психолози в бежанския лагер. Не ги харесвах.
Ако трябваше да бъде честна, все още ù беше трудно да гледа с добро око на тази професия. Не чакаше с нетърпение и курса по психиатрия.
– Отидох само един път, но тя не беше лоша. Не ме съдеше.
– Това е добре.
Ако и тя някой път срещнеше подобен неосъждащ психолог, може би щеше да си промени мнението.
Подминаха табела за Сигтуна. И изведнъж Джина разбра точно къде искаше да отиде. Мечтаеше за това толкова отдавна. При появата на кафявата табела тя посочи:
– Може ли да отидем там?
– Ваденщйерна? Разбира се.
– Обожавам шведските замъци.
– Знаеш ли, преди го притежаваше един далечен роднина на моето семейство. – Той прехапа устни. – Извинявай, ако е прозвучало зле.
Той правеше така. Често. Размишляваше дали нещата, които ù е казал, може да са прозвучали лошо. Преди не беше такъв.
– Не мисля, че е ваша вината, че сте бял мъж с привилегиите на висшата класа – отвърна тя. Дали някога в целия си живот бе произнасяла подобна фраза?
– Както и да е, сега замъкът е собственост на държавата. Искаш ли да влезем, или да го разгледаме отвън?
– Отвън.
– В такъв случай знам идеалното място.
Минаваха през малки селца, през поля с пасящи овце и все по-миниатюрни стопанства, къщи и вили.
Джина разглеждаше непознатия пейзаж. Никой не знаеше, че е тук. Чувството беше странно. Но тя не се страхуваше, напротив. Колко по-различно е, когато се чувстваш в пълна безопасност с някого, не се тревожиш какво ще каже или стори. Питър беше по-скоро предпазлив с нея, внимателен и учтив.
Той зави и се озоваха на изровен горски път. Колата подскачаше и от време на време нещо удряше шасито.