– Не пишеше ли, че пътят е частен? – притесни се тя.
– Да, ако трябва да сме честни, не е съвсем законно да се кара оттук. Но само почакай. Виж.
Гората се разтвори и те се озоваха на малко хълмче. Тя погледна. Отвъд езерото се издигаше белият замък.
– Еха!
Беше го виждала на снимки, но не и от този ъгъл – разположен величествено на брега. На кулата се вееха знамена.
– Толкова е красиво! – почти прошепна тя. От всички шведски замъци този ù беше любимият. – Влизали ли сте вътре?
– Веднъж бях на сватба тук. Имат красива колекция от портрети. Кое толкова ти харесва в шведските замъци? – полюбопитства той.
– Усещането. Историята. Портретите на всички, които са живели в тях.
– Съжалявам, че не знам толкова много за сомалийската история.
Тя се засмя.
– Нито пък аз. Татко постоянно ми опява за това, но просто не ми е интересно.
– Може би ще ти стане, когато остарееш. Но те разбирам. Майка ми има руски корени.
– Говорите ли руски?
– Ако се наложи. Но слабо. Има ли известни сомалийци? Някой, за когото може би съм чувал?
– Мисля, че най-известната е една жена. Уейърис Дайри. Тя е фотомодел. И писател. Написа книга за младостта си в Сомалия. Чували ли сте за нея?
– Мисля, че не. За какво разказва?
– За израстването ù. За женското обрязване. То е ужасно разпространено в Сомалия.
Питър я погледна бързо и Джина млъкна. Това не беше разговор, който ù е удобно да води, сама го беше започнала и се беше оказало много по-неловко от очакваното.
– Джина, аз…
– Не, не искам да говоря повече за това.
– Извинявай.
Тя приглади полата си, опита се да си върне предишното чувство. Досега това беше една от най-хубавите вечери в живота ù. Искаше да запази добър спомен. Не да говори за страхотии, за които така или иначе нищо не може да се направи. Неща, които онзи, който не ги е преживял, не може дори да си представи.
Мълчанието обаче продължи неприятно, докато се връщаха при колата.
Челото на Питър беше сбърчено и той изглеждаше силно концентриран върху шофирането. Ръцете му стискаха волана. Джина седеше напълно неподвижно.
До края на пътуването мълчаха.
Сякаш и двамата, всеки за себе си, имаха много неща за изясняване и трябваше да се справят сами.
33
– Е, как се казва тя? – попита Ромео.
Той погледна Александър изпод натежали клепачи. Музиката бумтеше около тях, река Хъдзън течеше далеч долу и покривната тераса пулсираше от купонясващи гости.
– Кой? – попита Александър и погледът му се плъзна към бара.
– Жената, която си срещнал и е толкова интересна, че не си флиртувал с никоя, откакто си дойде. Не е типично за теб.
Александър вдигна рамене. Погледна листа с напитките. Вчера изпи всичко, което съдържаше водка. Завчера се придържаше към шампанското. Днес беше решил да поръчва питиетата по азбучен ред.
– Какво не ù беше наред на последната?
– Имаше права коса.
– Вчерашната актриса?
– Смехът ù беше дразнещ.
Ромео поклати глава.
– Просто не съм в настроение.
Александър допи коктейла си „Космополитън“. Какво идваше след него?
– Мартини – поръча на сервитьора и погледна Ромео. – Ти искаш ли?
– Още не съм свършил с кайпиринята. А и не съм се възстановил от ябълковото мартини. Дали да не го караш малко по-кротко?
– Че защо?
– Защото черният ти дроб се нуждае от почивка. А аз утре съм на работа, не мога да си позволя да се напия до смърт.
Той също трябваше да работи. Беше запуснал работите си тук, у дома, изостана с всичко, докато се мотаеше в Швеция, но сам си беше виновен.
– Името ù е Изабел – каза накрая. – Срещнах я в Стокхолм. Разсърди ми се и това беше.
Ъгълчетата на устата на Ромео се извиха.
– Какво работи? Твоята сърдита Изабел?
– Лекарка.
Ромео вдигна вежди:
– Да бе!
– Вярно е – отвърна Александър.
Донесоха му питието и той продължи да пие на големи глътки. Мразеше джин. Само че беше мислил непрекъснато за Изабел през цялата седмица и алкохолът бе единственото, което спираше мозъка му да не изпадне в амок. Нямаше намерение да казва нищо на Ромео за нея. Но пък кога ли през последните седмици нещо беше минало според предвижданията му? А и изпита известно облекчение, като сподели с него, като изрече името ù на глас.
– Красива е. И забавна. Умна. Готина. Не съм срещал друга като нея.
Ромео наклони глава и се вгледа в него.
– Какво има? – попита Александър.
Най-после започваше да усеща ефекта от алкохола. Замая се. Трябваше да го кара по-кротко, да не губи мярка, помисли си. Уф, майната му! Изгълта остатъка от питието и поръча водка тоник. Майната му и на азбучния ред! Беше съсипал връзката си с Изабел и сега щеше да се налива, докато престанеше да се чувства като идиот. Добър план.