Ромео следеше с поглед слаб тъмнокос мъж. Мъжът се обърна, забеляза Ромео и вдигна чашата си за поздрав.
– Някой познат? – полюбопитства Александър.
Ромео се подсмихна.
– Още не. Затова значи си толкова особен. Здравата си хлътнал. Е, крайно време беше.
– Това ми харесва в приятелството ни – знаеш как да показваш съчувствие.
– Отначало помислих, че те е хванал рак или нещо подобно, държеше се толкова странно. Просто съм облекчен.
„Анализът на Ромео, разбира се, е абсурден, но пък интересен на теоретично ниво“, помисли си Александър. Наистина ли беше влюбен в Изабел? Разбираше, че за околните може би изглежда точно така. Но той не беше такъв човек. Отпи от питието. При всички случаи рано или късно щяха да се разделят. Скараха се и той пропътува половината земно кълбо, за да си отвлече мислите от нея, тъй че трябваше да я забрави и да продължи напред. Преди никога не е било проблематично, не биваше да лежи буден, изтощен от часовата разлика, и да преповтаря в ума си всяка дума, която са си разменили. Не биваше да се усмихва, като се сетеше внезапно за нещо, казано от нея. Не биваше да се срамува от станалото.
Не биваше да се чувства толкова… Не биваше да чувства.
Пресуши чашата.
– Още едно?
– Само че с повече водка и по-малко тоник – заръча на сервитьора.
Щеше да сложи край на тази лудост. Още сега. Винаги беше умеел да потиска емоциите, разчиташе на силата на волята и настройката. И на отвличането на вниманието, разбира се.
Затова, когато две кикотещи се жени дойдоха при него и попитаха не е ли Александър де ла Грип и в такъв случай дали могат да си направят селфи с него, той се усмихна широко и чаровно.
– Ние сме шведки – казаха те.
– От най-хубавия вид – отвърна той и придърпа и двете на коленете си. Те се облегнаха през смях на гърдите му.
– А това не е ли Ромео Роци? – попита едната с ококорени очи.
Ромео се поклони леко:
– Ciao!
Жените пак се закискаха и Александър ги прегърна по-здраво.
– Не се занимавайте с Ромео, той е гей. Ти нямаше ли някаква работа на бара?
Ромео поклати глава.
– Ще се оправиш ли без мен?
Александър плъзна ръка по бедрото на едната жена и я погледна в очите.
– Отивай, ще се справя.
Жената отговори, като се притисна към чатала му. Беше дребна и слабичка, засмяна и в добра форма. Приятелката ù беше съвсем същата. Ако искаше да се разсее от сериозните докторки със сиви очи и милиони лунички, това беше точният начин.
– Какво ще кажете да си поръчаме бутилка шампанско? – предложи той.
Жените плеснаха с ръце и нададоха радостни писъци.
Ромео се оттегли с поглед, който беше наполовина развеселен, наполовина тревожен.
Когато се събуди, Александър беше напълно дезориентиран. Сърцето му препускаше лудо. Беше сънувал нещо. Дишаше дълбоко. У дома. Беше си у дома. Умората от пътуването плюс кошмари, не инфаркт. Огледа се. Беше сам, слава Богу! Имаше бледи спомени как Ромео го изпрати с асансьора, настани го в такси и му нареди да се прибира вкъщи.
Потърка очи и зачака сърцето му да се успокои. Измъкна се от леглото, заклатушка се към кухнята и пи вода. С чашата в ръка гледаше нюйоркския пейзаж през кухненския прозорец. Преди обичаше този апартамент, обичаше да бъде в Ню Йорк, но тези дни не струваха пукната пара. Не беше свършил нищо. Не беше тренирал, не беше работил. Какъв беше смисълът да пие и да купонясва, щом не му помагаше? Ако не успееше да намери спокойствие тук, къде, по дяволите, да отиде? Погледът му продължаваше да се рее през прозореца. Не можеше да продължава така.
Взе телефона си. Натисна иконката с часовника, намери картата с часовите пояси. Изабел сигурно вече беше в Чад. Той беше нагласил часовника на Нджамена, столицата. Взря се в екрана. Там беше сутрин. Беше свалил снимки от Гугъл Ърт. Разгледа суровия пейзаж. Запита се къде ли е тя. Слънцето грееше, сигурно вече наближаваше четирийсет градуса.
Той остави телефона. Пак го вдигна.
Набра номер, зачака нетърпеливо.
– Да, Лейла на телефона?
– Александър се обажда. Де ла Грип – добави той. – Искам да знам скайп името на Изабел. Ще го уредиш ли?
Мълчание.
– Лейла?
– Знаеш, че не можеш да ми даваш нареждания само защото си ни дарил пари, нали?
Той изсумтя.
– А ти знаеш, че спокойно мога.
Пак мълчание. И после:
– Харесвам Изабел. Може да изглежда много твърда и жилава. Не знам какво става между вас. Но тя е сложна личност.