– Знам.
– Обади се след шест вечерта нейно време. Тогава имат вечерен час, така че тя ще си бъде в базата. Ще ти изпратя адреса. Но… Александър?
– Да?
– Преди това го обмисли много внимателно.
„Твърде късно е за това“, помисли си той.
– Чао! – каза само.
Есемесът пристигна. Той щеше да вземе душ. Да пие кафе. Да размишлява.
34
„Времето лети неусетно при работата на терен“, помисли си Изабел, когато между двама пациенти установи, че е в Чад вече пет дни.
– Дишай дълбоко – каза тя на френски на пациента, четиригодишно момченце с бляскащи очи и висока температура.
Детската болница на „Медпакс“ се намираше в пустошта. Пациентите бяха предимно от околните села. Понякога идваха и хора от номадските групи, които живееха в пустинята. Нерядко им се налагаше да ходят дни наред, за да стигнат дотук. Почти винаги децата, които водеха, бяха в много тежко състояние. Една от големите тревоги беше, че чакаха прекалено дълго и идваха твърде късно в болницата. В най-лошия случай децата умираха веднага щом пристигнеха. Случваше се да обвинят лекаря. Тук беше нещо като европейското средновековие с всички принадлежащи към него суеверия. Доста от дългосрочната им работа се състоеше в това да обикалят селата и да обясняват предимството да заведат детето си на лекар, вместо да ходят при шамани с направо опасни методи. Тя се надяваше, че реално допринася с нещо, тъй като за починалите деца тук тъжаха също толкова, колкото навсякъде. Разликата беше, че родителите в Чад трябваше да имат някакви стратегии да преживяват загубата на едно или повече деца, понеже тук това се случваше безкрайно по-често. Но мъката си беше същата.
Изабел продължи нататък. Прегледа едно шестмесечно бебе със затруднено дишане. Недохранване и белодробна инфекция. Обичайното.
– Има ли диария? – попита на френски.
Майката, момиче на не повече от шестнайсет години, кимна.
– Ще го включим на система – каза Изабел на медицинската сестра и се усмихна на майката. – Можеш да стоиш при него. И ще ти дадем нещо за ядене.
– Мерси, докторе – прошепна момичето.
Изабел продължи нататък. Оставаха ù още поне двайсет пациенти. Някои познаваше от миналата есен и радостта от повторната среща беше двустранна. Счупена ръка, зараснала както трябва, недохранено дете, което беше пораснало и сега ù се усмихваше. Други от познатите от есента бяха умрели, научи тя. Автомобилни катастрофи, глад и инфекции отнемаха животи в тази страна, където оцеляването беше сред най-трудните в света. Повечето пациенти, които идваха, обаче бяха нови и потокът не спираше и за миг. Тя избърса потта от челото си. Нямаше термометри, но нямаше да се изненада, ако минаваше четирийсет градуса.
След като приключи с новите тазсутрешни пациенти – малария, белодробни инфекции и незаздравяващи рани, – тя се отби за малко в лекарската стая. Състоеше се от маса и задвижван от генератор хладилник, скрити зад перденце. Отвори хладилника. Както почти винаги пластмасовите бутилки бяха рядка стока, но тя беше купила безалкохолно от летището, беше запазила бутилката и редовно я пълнеше с филтрирана вода, която пиеше на бавни глътки.
Перденцето помръдна и влезе Идрис.
– Как върви? – попита той.
– Прегледах детето с болки в корема. Включих му система. Как мина цезаровото?
Вярно, това беше детска болница, но жената спешно се нуждаеше от операция и нямаха време да я изпратят в Нджамена, където имаше по-голяма болница. Пътуването отнемаше три часа с автомобил, а пациентите им нямаха коли. Нито телефони. Нито радиостанции. Повечето нямаха нищо.
– Добре мина. – Идрис погледна часовника. – Но наближава шест, трябва да се прибираш.
Това беше вбесяващо. Налагаше се да зарязва всички пациенти, без да знае колко от тях ще преживеят нощта. Но да наруши вечерния час би било лудост, която тя не си позволяваше да предприема без огромна неотложна необходимост. Мъртвият лекар не беше от полза за никого.
– Тази нощ ще работиш ли? – попита тя.
– Да.
Идрис бачкаше по-здраво от всеки друг, когото Изабел бе срещала. Беше в детската болница всеки ден и през нощ. Месец след месец. В болницата имаше и местен персонал и нивото беше значително по-високо, отколкото хората в Швеция предполагаха. Един път Изабел попита Идрис каква е специалността му и той отвърна лаконично: „Всичко“. Лекарите в Чад умееха да оказват спешна помощ, да правят цезарови сечения и коремни операции, да се справят с тежки седалищни раждания директно след като завършеха университета. Имаше много малко лекари на глава от населението и те отговаряха за значително повече тежко болни пациенти от който и да било западен техен колега. Това, разбира се, създаваше невероятно добри професионалисти. Водеше обаче и до вечната трагедия в развиващите се страни – колосалното изтичане на мозъци.