Той видя как тя включва прости бели слушалки първо в компютъра и после ги поставя в ушите си. Струваше му се странно интимно. Да знае, че гласът му сега ще влиза право в ушите ù, че няма да го чува никой друг, освен нея. Тя кимна, че е готова. Той се нагласи на стола и приближи лице към екрана.
– Знам какво си мислиш, но не съм спал с онова момиче.
– Окей – сви рамене тя, но той долови съмнението по лицето ù.
Искаше му се да има някакъв начин да докаже, че казва истината. Две секунди след като с Корнелия излязоха от ресторанта, той я отпрати към дома ù с такси. През цялото време беше съзнавал, че не нея желае.
– Исках да го знаеш. И че съжалявам, задето… Не знам. Задето се държах гадно.
Задето чувствам нещо, което никога преди не съм изпитвал, и това ме побърква от страх.
Тя се усмихна леко.
– Благодаря, че ми го каза. Радвам се, че се обади.
Картината взе да засича и да изчезва.
– Александър?
– Ало?
– Тук връзката с интернет е ненадеждна, сигурно ще прекъсне всеки момент. Чуваш ли ме?
Картината замръзна и подскочи.
– Губя те. Пази се, Изабел. Утре пак ще се обадя. Може ли?
Той я чу да отговаря:
– Да.
Разговорът прекъсна.
Затвори капака на лаптопа. Изправи се. Загледа простиращия се под него Ню Йорк. Сега щеше да излезе да потича. И после да се обади на Ромео. Време беше да се вземе в ръце.
35
На другата сутрин Юго я чакаше пред къщата. Той хвърли фаса си на улицата и Изабел го видя как угасва в червения пясък. Селото се състоеше от прости бетонни двуетажни къщи и от множество малки глинени къщурки. Мършави животни и бъхтещи се до припадък хора съжителстваха тук с една от най-големите популации от насекоми в света. В столицата Нджамена, където живееха почти всички чужденци, имаше университет, луксозен хотел и търговски център, но тук, в Масакори, човек сякаш се връщаше стотици години назад във времето. Почти нямаше магазини, а течащата вода беше извънредно оскъдна. Местните здравни грижи се извършваха от лечители, които лекуваха пациентите си с народни церове – в най-добрия случай неефективни, а в най-лошия смъртоносни.
– Bonjour le docteur!6 – поздрави шофьорът и ù отвори вратата.
Тя седна в колата и Юго насочи трополящия и дрънчащ джип извън Масакори. Тази сутрин имаха късмет. Пътят не беше отнесен от наводнение и не се наложи да минат през нито една блокада.
Изабел гледаше през сваления прозорец. Колата подскачаше и тя се подпираше с ръка на тавана.
– Единият от кислородните апарати предаде Богу дух – съобщи Идрис вместо добър ден, когато тя пристигна в болницата.
– Merde!7
Знаеха, че е въпрос на време апаратът да се предаде, но отчаяно се нуждаеха от него.
– Ще бъде приоритет, когато говоря с Лейла – обеща тя, но се запита дали това ще изиграе някаква роля.
Колко струваше един кислороден апарат? И дори „Медпакс“ някак да успееше да си го позволи, как щяха да го докарат дотук?
– Визитация? – попита тя.
Идрис взе бележника си и двамата заедно се приготвиха за сутрешната визитация.
– Docteur!8
Изабел се обърна по посока на вика, усмихна се и коленичи. Разтвори широко ръце:
– Мариус!
Беше се питала дали ще го види отново, всеки ден го търсеше с поглед, попита персонала и Идрис за него. Най-сетне! Тя го прегърна, усети колко е слаб – мършаво момчешко телце, изпъкнали кости и никакви подкожни тлъстини. Тя мигна, за да прогони напиращите сълзи, този път си позволи да изпита облекчение и благодарност.
Боях се, че си умрял.
Задържа в прегръдката си детето малко по-дълго, отколкото може би трябваше, сякаш се опита да му прехвърли от собствената си енергия.
След това го побутна лекичко на една ръка разстояние, огледа го, забеляза ясния поглед и свежия цвят на кожата. Беше недохранен и имаше онова изтормозено изражение, което почти винаги се виждаше у бездомните сираци, но иначе изглеждаше здрав.
– Добре ли се чувстваш? – попита тя, знаеше, че Идрис е нетърпелив да продължат.
Той имаше над сто пациенти на легло и се нуждаеше от нея. За външен човек можеше да изглежда безсърдечно да бързаш твърде много, за да прегърнеш малко момченце, но тя знаеше истината. Идрис винаги преценяваше всички за и против и сто болни деца тежаха повече от едно момче.
Мариус вдигна ръка и показа съвсем малка раничка.
Тя я погледна.
– Можеш ли да ме почакаш? Стой тук и след малко ще ти сложа лепенка. Освен това ти нося подарък.
Разбира се, това беше против всички правила, против всички етични принципи. Да се сближаваш с местното население, да раздаваш подаръци. Всички знаеха, че води до усложнения.