– Чакай ме – повтори тя, погали го по бузата, изправи се и забърза след Идрис.
Визитацията отне няколко часа и едва дълго след пладне Изабел намери време да намине в лекарската стая. Мариус седеше под една маса и си играеше с камъчета. Той се изправи, когато тя дойде, погледна я с бдителните си очи, сякаш искаше да се увери, че не е заплаха, след което раменете му се отпуснаха и той се усмихна криво. Прегърна го още веднъж.
– Ял ли си нещо? – попита и погледна омалелите му панталони и изтънелия потник.
Мариус кимна, но тя знаеше, че може би просто иска да я успокои. Вярата му в другите хора кажи-речи не съществуваше. Така става, когато водиш живот без капчица безопасност и сигурност. Тя беше срещала много улични деца през живота си, беше виждала малки деца да умират от глад, беше виждала четири-петгодишни да трябва да се справят сами на света, беше виждала недохранени осем-деветгодишни да продават мършавите си тела за храна и наркотици. Това беше действителността, с която трябваше да свикват лекарите на терен, ако искаха да си вършат работата добре. Но за нея Мариус беше по-различен. Сама не знаеше защо се привърза към него. Понякога просто става така.
Отвори найлоновата торбичка, която държеше в заключено чекмедже в лекарската стая. Всяка сутрин я носеше със себе си, всяка вечер я връщаше обратно в селото, пазеше я все едно съдържа злато. Подаде на Мариус снакса. Беше изключително непрактичен подарък, заемаше място в багажа и изобщо не беше хранителен, но си заслужаваше заради радостта на Мариус. Подаде му и малък шоколадов десерт, това поне съдържаше мазнини и минерали, помисли си тя с надеждата, че той ще успее да го запази за себе си. Беше купила десет и смяташе да му ги дава един по един.
– Къде живееш сега? – попита го, докато промиваше раната на ръката му и я превързваше.
Той само сви рамене в отговор. Започна да яде снакса, парченце по парченце, дъвчеше дълго и със затворени очи. Тя си помисли, че трябва да се връща в отделението, и усети как гърлото я стяга. Как може животът да е толкова несправедлив? Тя не го разбираше.
– Мариус?
– Да?
Той я погледна с онзи умен поглед, който винаги я пробождаше като нож в сърцето. Беше толкова мил и нежен, от онези момченца, които предпочитат да играят и мечтаят, отколкото да се бият и карат. Дете, което би могло да се развие и да стигне далеч, ако изобщо съществуваше някаква справедливост на този свят. Вместо това то живееше на улицата, тя виждаше страха и самотата дълбоко в очите му и сърцето ù се свиваше всеки път.
– Ще бъда тук, не изчезвай.
– Добре.
Надяваше се той да се върне в болницата, за да може тя да го храни и да го държи под око поне през малкото седмици, които щеше да прекара тук.
Един притеснен глас я извика:
– Докторе?
Знаеше, че трябва да бърза, че почивката е лукс, на който тук не може да се отдава. Изправи се. Последното, което чу, беше шумоленето на пликчето снакс и тихото дъвчене на Мариус.
След дългия следобед в болницата я чакаше друсането с джипа до селото и после обичайната яхния.
Изабел се изми бързо. В Масакори живееха почти само мюсюлмани. Бяха толкова чистоплътни, че тя винаги се чувстваше някак мръсна, затова гледаше да търка ръце, крака и лице колкото може по-често. Облече чист пуловер, среса си косата и си изми зъбите, преди пак да седне пред лаптопа.
Тъй като спалнята ù се състоеше единствено от кораво легло, табуретка и мрежа против комари, тя предпочиташе да седи в хола. Готвачката стоеше пред къщата и пушеше. Димът проникваше през мрежата. Отвън се чуваха гласове, отделни викове, но иначе цареше тишина.
Александър позвъни и тя веднага прие обаждането.
– Здравей! – каза му.
Той изглеждаше дразнещо свеж, като че ли току-що се е къпал. Тя виждаше скъпи мебели и големи прозорци зад него: светло и чисто, и западно.
– Как се чувстваш? – попита той и усмивката му беше заразителна.
– Добре – отвърна тя искрено. Денят беше уморителен, също и емоционален, но кога ли не беше такъв? – И днес никой не умря, тъй че съм супер.
Беше тук вече от седмица. След три седмици щеше да я смени един белгийски лекар. Само още няколко такива дни и това щеше да се превърне в най-успешния ù престой тук.
– Само че изгубихме един от кислородните си апарати – добави тя.
– Важни ли са?
– Да, жизнено. Разчитаме на тях в много случаи, апаратите се използват лесно, няма нужда от някакво специално обучение. Те са най-добрите ни приятели тук. Много деца ще умрат заради тази загуба.
– Ужасно!
– Да. Вбесяващо е.