– Мога ли да помогна някак?
– Да ти се намира някой апарат в апартамента?
– Мога да погледна в килера, но май не.
Тя се засмя, наведе се по-близо до екрана и облегна брадичка на дланта си. Виждаше блестящи чисти плотове и купа с лъскави зелени ябълки. Значи той седеше в кухнята си.
– Кажи ми какво яде днес.
– За храна ли ти се говори?
– Честно мога да заявя, че около деветдесет процента от свободното си време прекарвам във фантазии за ядене.
– Палачинки с ягоди и кленов сироп.
– Американски? Боже, колко са вкусни! Разказвай още.
– Вчера ядох пица. Парче в любимата ми пицария, малко и уютно заведенийце. Седнах с приятеля си Ромео в парка да я изям. Беше покрита с парченца моцарела.
Изабел изстена.
– Знаеш ли кое ми липсва най-много?
– Иска ми се да съм аз, но подозирам, че е нещо за ядене. Кажи.
– Кафето. Горещо черно прясно кафе. С бял хляб. Тук няма хляб.
Александър се засмя. Очите му проблеснаха и тя знаеше, че си мисли как ù беше приготвил храна онази нощ. Когато се кикотеха в кухнята му. Когато се любиха.
– Какво прави снощи? – попита тя и се вгледа внимателно в лицето му. – Излезе ли някъде? – Нямаше право да го разпитва, но не се сдържа.
Той поклати глава:
– Не. Мъча се да наваксам с работата. Даже реших да си взема малко почивка от купоните.
– Така ли? Защо?
Тя нави една къдрица около пръста си, сама се мъчеше да се убеди, че гъделичкането в тялото ù се дължи на умора или стрес, или нещо друго, не на пробуждащата се надежда, на чувството, че нищо не е приключило, а напротив – започва отначало. Предната вечер той ù звучеше съвсем искрено и тя реши да повярва, че е казал истината, че не е спал с онази уличница.
– Реших, че е крайно време.
Александър видя как Изабел се усмихва и разбра, че е бил на кръстопът, когато е взел решението драстично да намали пиенето. Мисълта му хрумна, докато тичаше в Сентрал Парк сутринта. Просто ей така. И той реши. За свое собствено добро. От миналото лято насам сякаш живееше в преддверието на ада. Преди не беше анализирал ситуацията, но когато най-сетне се замисли, видя всичко съвсем ясно.
Миналото лято беше открил необоримо доказателство, че майка му е изневерявала на баща му. Далеч преди това вече подозираше, че Ебба е от хората, които са склонни към такива прегрешения, а той през целия си живот бе ненавиждал неверността. Едно е да спиш с омъжени жени, съвсем друго е ти да си изневеряващият, а той никога не бе предавал никого по този начин. Въпреки това изпитваше ужас да не би всъщност да прилича на невярната Ебба, да е наследил същите черти от своята красива повърхностна майка. След като стана ясно, че Нат се е появила след подобна изневяра, драматичните разкрития започнаха да излизат едно подир друго, удар подир удар, и той взе да губи опората, на която дотогава мислеше, че здраво е стъпил.
Това беше очевидното обяснение, което бе готов да даде на малкото хора, за които истински го беше грижа. Наталия. Ромео. Може би Аса. Може би Изабел, ако тя някога попиташе защо той се държи по този начин, с всички тези жени и алкохол. Обаче съществуваше и другото обяснение. Детството. Никога не беше вярвал, че е възможно да потискаш спомените. Но беше извършил и преживял неща, които бе заровил толкова дълбоко, че ги мислеше за изчезнали завинаги.
И тогава, на онова парти в Бастад, бяха изплували на повърхността. И днес го виждаше. Как срещна там жени, които не бе виждал отдавна, как общува твърде много със семейството, как нещата излязоха от контрол и това даде началото на плъзването му към ръба. И преди пиеше и купонясваше, затова за външния наблюдател едва ли се забелязваше някаква разлика. Но след като се прибра в Ню Йорк, той се хвърли в пагубен кръговрат. По-унищожителен от когато и да било и той добре знаеше, че потъва, при това бързо.
Сега обаче нещо се случи. Истината беше, че той порасна. Можеше да избере да продължи напред. Искаше го. Да, заради себе си, но и когато видя предпазливата усмивка на Изабел, когато видя, че не е изгубил доверието ù, разбра, че си струва. Чувството беше фантастично.
– Трябва да приключваме – върна го тя в действителността.
Картината пак беше започнала да насича.
– Утре ще ти се обадя – обеща Александър и осъзна, че вече е започнал да брои часовете, докато се чуят и видят отново.
Когато затвориха, той взе една ябълка и слънчевите си очила от кухненския плот. Пъхна кредитната си карта в джоба, слезе долу, поздрави портиера, извади телефона и се обади на Ромео.
– Какво правиш?
– Карам се с един от готвачите. Проклети примадони!
– Ти си примадоната. Искаш ли да дойдеш с мен на шопинг?