– Какво ще пазаруваш?
Александър се замисли за подаръците, които беше правил на жените през годините. Цветя, разбира се. Бижута и украшения. Дрехи, пътувания. Беше използвал кредитната си карта за какво ли не. Но едно нещо не беше купувал за никоя жена.
– Ще пазарувам кислородни апарати.
– Неделя е. Не са ли затворени кислородните магазини?
– Затова съм взел голямата кредитна карта. Идваш ли?
– Говориш като променен.
– Защото съм променен.
6 Здравейте, докторе! (фр.) – Бел. ред.
7 Мамка му! (фр.) – Бел. ред.
8 Докторе! (фр.) – Бел. ред.
36
На другия ден стана каквото винаги ставаше, рано или късно, когато работиш на терен.
Късметът се обърна.
– Близнаците умряха през нощта – съобщи Идрис, когато Изабел пристигна в болницата.
Той стоеше на стълбите и пушеше. Изглеждаше изтощен.
– По дяволите!
Бяха се родили предния ден с цезарово сечение и бяха ужасно малки.
– Как е майката? – попита Изабел.
– Семейството ù я прибра. Усещаш ли? – попита той.
Тя кимна. Във въздуха се усещаше напрежение. Беше настъпила тишина, нещо като област на ниско налягане, липса на звук. Беше го преживявала и преди.
Беше предчувствие за нещо, което всеки миг ще избухне.
– Част от персонала изчезна – въздъхна той.
Често започваше по този начин. Местното население първо разбираше какво става. Слух, набрал сила по време на следобедната молитва. Мъже, които се въоръжават. Жени, които търсят закрила за себе си и децата си.
Тя влезе с Идрис в болницата. Питаше се къде ли е Мариус. Беше по-топло от предишните дни и тя се шляпна по врата. Въобразяваше ли си, или днес насекомите хапеха по-жестоко?
– Имаме много пациенти – рече Идрис, докато си миеше ръцете. После разлисти бележника си: – Трябва да се връщам в интензивното. Можеш ли да погледнеш това?
– Какво е?
– Дойде сутринта. Момче. Двегодишно. Затруднено дишане. Пътували са няколко дни.
– Толкова дълго? Откъде?
– От пустинята. Кръвната му картина е лоша. – Идрис поклати глава. – Трябвало е да дойдат много по-рано.
– Ще го поема.
Идрис си тръгна и Изабел отиде да види семейството. Поздрави набързо бащата, Мохамед, мъж с татуировка на птичи следи върху бузата. Майката, Халима, която не изглеждаше и ден по-голяма от петнайсет години, седеше, прегърнала момченцето.
– Как се казва? – попита Изабел меко, докато погледът ù се плъзгаше по пациента.
– Ахмед – прошепна Халима.
Беше увита в плат с ярки цветове. Имаше същата татуировка на бузата като тази на мъжа ù.
През цялото време, докато Изабел го преглеждаше, момчето мълчеше. Това никога не беше добър знак. Дете, което плаче или пищи, иска да живее. Когато Изабел се опита да му направи инжекция, то се оказа толкова обезводнено, че иглата не влезе.
– Лекарство – обади се бащата ядосано. – Трябва му лекарство.
Да, Ахмед се нуждаеше от лекарство. И храна. И да престане да ходи при лечителя, който му беше направил тези белези по корема.
Тя напълни капкомер с хранителен разтвор и им обясни:
– Давайте му от това. По една капка в устата, докато свърши.
– Къде отивате? – попита бащата и ù препречи пътя. – Вие сте лекар, трябва да останете.
– Ще се върна. Давайте му капките. Трябва да се погрижа и за другите пациенти, ще дойда пак веднага щом мога – обеща тя.
Мохамед се вгледа в очите ù, но после се отдръпна. Изабел се усмихна окуражаващо на Халима, която вече беше започнала да дава хранителния разтвор на сина си, и отиде при следващия пациент.
Когато дойде пак, Ахмед сякаш изглеждаше малко по-бодър. Този път Изабел успя да вкара иглата във вената и му включи система. Може би все пак щеше да оживее. Тя го погали по главичката, кимна на родителите и отново ги остави. Това беше един от най-неприятните моменти – че никога нямаше време да остане по-дълго, че неспирният поток от болни хора я принуждаваше да бъде безчувствена, да не показва състрадание, когато нямаше друг избор, освен да се опита да помогне на възможно най-много страдащи. През целия ден работи без спиране, болницата беше претъпкана и в почти всяко легло лежаха по двама пациенти.
Когато тя се върна при семейството късно следобед, Ахмед лежеше, покрит с фолио. Дишаше с хриптене и тя поръча да докарат един от последните кислородни апарати, благодарна, че поне той работи както трябва. Провери пулса на детето и измери температурата. Преслуша сърцето. Освети очите му с фенерче, но те не реагираха.
Нямаше какво повече да направи, не и тук. Въпреки системата, въпреки фолиото, въпреки всичките ù усилия, тя виждаше как Ахмед гасне, виждаше как се отпуска и безмълвно се изплъзва от ръцете ù, как умира пред очите ù. Главата му беше клюмнала на гърдите, които вече не се надигаха. Тя го погледна, преслуша го със стетоскопа, макар вече да знаеше.