Сложи длан върху малкото телце преди да се обърне, да погледне първо Мохамед и после Халима в очите и да поклати глава.
Халима скри устата си с ръце и тихо захлипа.
Изабел усети как сълзите напират и в нейните очи.
– Той беше по-добре, преди да дойдем – изръмжа Мохамед.
Гласът му беше груб, лицето извито.
– Беше много болен – изрече Изабел меко, искаше по някакъв начин да облекчи жестоката мъка от загубата на дете.
Мохамед пристъпи към нея и внезапно извади нож. Оръжията бяха забранени в болницата, но той го беше скрил под дрехите и сега го размахваше пред лицето на Изабел.
– Съжалявам! – промълви тя, като се мъчеше да звучи спокойно.
Дали някой щеше да ги чуе?
– Вие го убихте. С лекарството си.
Изабел заотстъпва, надяваше се някой да дойде, преди ситуацията да излезе от контрол.
– Моля ви, оставете ножа. Ахмед беше тежко болен. Направих всичко възможно. Лекарството е най-доброто, но той беше много слаб. Сърцето му не издържа.
И преди се беше оказвала в опасни ситуации, но няма как да свикнеш с насочени към теб ножове.
Мохамед присви очи и тя се запита дали би могла да го блъсне, преди да е успял да я намушка. Твърде невероятно. Мамка му! Мамка му! Не смееше да погледне Халима. Как са могли да пропуснат да му вземат оръжието? Тук всички носеха ножове, но пред болницата имаше пазачи, тяхна работа беше да гарантират безопасността.
В този миг някой дръпна завесата и Идрис влезе в стаята.
– Стига – каза той спокойно и изправи внушителното си тяло между Изабел и Мохамед. – Тя е добър лекар. Направи всичко възможно. Синът ви беше болен. Сега е при Аллах.
Мохамед я изгледа с омраза, но бавно свали ножа.
Идрис разпери ръце, сякаш за да я предпази.
– Върви си, Изабел, аз ще се погрижа.
– Сигурен ли си?
– Тръгвай.
Изабел излезе заднишком, стигна с треперещи крака до лекарската стая и се тръшна на стола. Извади шишето си, пи вода и затвори очи. Слънцето вървеше към залез, забеляза тя и в същия момент чу гласа на Юго.
– Докторе? Трябва да тръгваме. Тази вечер улиците са опасни.
Шофьорът изглеждаше напрегнат и погледът му шареше.
– Толкова ли е късно?
Дори не беше намерила време да хапне през деня.
Юго я погледна подканящо.
– Елате.
Изабел се изправи. С крайчеца на окото зърна някаква сянка. Беше Мариус, той я гледаше с големи уплашени очи. Къде щеше да отиде тази вечер?
– Докторе? – повтори шофьорът умолително.
Тя се поколеба.
Идрис влезе в стаята.
– Отидоха си. Върви си вкъщи и се наспи – каза ù спокойно.
Изабел се огледа за Мариус, но той беше изчезнал, сякаш никога не е бил там. Тя се качи в колата с натежало сърце.
Когато се прибра в къщата, взе телефона и седна в ъгъла, където имаше безжичен сигнал. Колкото и да беше чудно, имаше покритие. Сигурно някой сателит минаваше над тях. Позвъни на Лейла.
– Чула ли си нещо?
– Не. Какво става?
– Не знам. Но ми се струва нестабилно. Можеш ли да провериш в Министерството на външните работи и във фирмата за сигурност?
Лейла обеща да ù се обади пак и Изабел затвори, тотално изтощена. Когато пътуваш с Лекари без граници, работи цяла машина, която се грижи за безопасността, но „Медпакс“ беше малка организация и тя трябваше да разчита на собствения си опит и на онова, което Лейла можеше да направи от Швеция. Опасенията ù се засилиха.
Готвачката дойде и остави пред нея купа с яхния.
– Мерси! – кимна Изабел.
Включи лаптопа, който беше взела със себе си в стаята. Отвори скайп.
Александър сигурно я беше чакал да се появи на линия, тъй като позвъни веднага.
– Е, как е положението в Чад? – попита той с широка усмивка.
Изабел замига бързо и усети как плачът напира. Беше си въобразявала, че ще успее да зарови дълбоко всички емоции, че няма да им се поддаде, преди да си легне в кревата, където да поплаче на спокойствие. Но плачът просто дойде от само себе си, като физическа реакция. Тя не можеше да го контролира и внезапно всички бариери паднаха. Не можеше да отрони и дума. Сълзите се стичаха свободно.
– Изабел – прошепна той от другия край на земното кълбо, – много тежко ли беше днес?
Тя си избърса очите, но сълзите продължиха да текат и тя не можеше да ги удържи.
Той мълчеше, докато тя плачеше. Докато тъжеше за онези животи, които не беше успяла да спаси, докато плачеше за умрялото момченце, за приоритети, които бе принудена да подреди. Мариус. Страхът, когато ножът се насочи към нея.