– Животът е толкова несправедлив! – изхълца тя.
– Да.
Избърса сълзите, помъчи се да се успокои.
– Извинявай – промърмори носово.
Той протегна ръка. Сякаш галеше екрана, сякаш се опитваше да я докосне. Тя сложи ръката си близо до неговата.
– Благодаря! – каза тя. – Благодаря, че се обади.
– Искаш ли да ми разкажеш?
Тя поклати глава:
– Не днес. Твърде скоро е.
– Знай, че за мен си истински герой.
– Не, само не тази дума. Мразя я.
Тя не беше никакъв герой, беше просто лекар, посредствен лекар.
– Добре – съгласи се Александър.
– Толкова съм уморена.
– Лягай си. Утре пак ще се обадя.
Тя пак подсмъркна.
– Благодаря ти!
Изабел не можеше да заспи. Лежеше и се ослушваше през мрежата против комари, въобразяваше си, че чува нещо – шепот, тъпани.
Когато слезе сутринта, цареше тишина. Нямаше следа от готвачката. Не работеха нито скайп, нито мобилните телефони, така че вместо това прати имейл на Лейла.
„Как са се справяли хората без интернет“, зачуди се тя, докато чакаше отговор. Получи го почти веднага.
Повишили са военната готовност. Положението се оценява като нестабилно. Помисли дали да не се прибереш.
Изабел прочете кратките редове. Кога ли пък положението в Чад е било стабилно? Не искаше да си отива. Още утре опасността можеше да премине.
Искам да остана.
Тя изпрати писмото, изключи компютъра и излезе да провери дали Юго е дошъл. Когато той дойде, лицето му беше сурово и след като се настани на предната седалка до него, тя сякаш усети мирис на стрес да изпълва купето.
– Благодаря ти, че дойде! – каза му.
– Сега навън е опасно.
Бяха минавали по този път всеки ден повече от седмица и нито веднъж не ги бяха спирали.
Сега обаче имаше блокада. Една каруца им препречваше пътя. Двама мъже, въоръжени с автомати, чакаха.
Юго изруга тихо и натисна спирачките.
Изабел се вгледа в блокадата.
Опасно, ужасно опасно.
Не смееше да погледне Юго, докато двамата въоръжени мъже, не много над тийнейджърската възраст, вървяха към тях. Единият спря пред колата, докато другият дойде при тях. Пъхна глава през сваления прозорец, погледна навътре.
Изабел сведе очи, трябваше да изглежда възможно най-невидима и безобидна, остави Юго да говори.
– Къде сте тръгнали?
– Към болницата.
– Тя коя е?
– Лекарка.
Затаи дъх. Броеше секундите.
– Можете да продължите – каза онзи накрая и махна на спътника си да дръпне каруцата.
Колата потегли бавно и Изабел едва дишаше.
Преминаха, без да се случи нищо, и когато Юго натисна газта, тя се облегна на седалката и издиша.
Погледна Юго и видя, че кокалчетата му върху волана са побелели.
– Здравейте, докторе!
Една от сестрите излезе да посрещне Изабел, когато колата спря и тя слезе.
Юго даде газ и потегли толкова бързо, че тя дори не успя да му каже довиждане.
– Не очаквахме да дойдете днес. Чухте ли, че в съседното село има сражения? Ранените вече започнаха да пристигат.
– Тук?!
– Не ги интересува, че сме детска болница. Но доктор Идрис ще се зарадва, че сте тук.
Сражения.
Изабел знаеше какво означава това, беше го виждала твърде много пъти. Изнасилени жени. Ранени мъже. Пострадали деца. Нямаше никакво значение, че това е детска болница, ситуацията не позволяваше тежко ранени хора да пътуват чак до Нджамена.
– Ще трябва да ги настаним в коридорите – въздъхна Изабел. – Имаме ли одеяла?
Рамо до рамо с персонала, който не беше избягал от безредиците, тя превързваше рани, наместваше кости и шиеше. Нямаше време да мисли за друго, освен за следващия пациент, нямаше време да се бои.
Слънцето вече залязваше, а Юго не дойде с колата, тъй че тя лесно взе решението да остане в болницата и през нощта. Изабел и другите се редуваха да поспиват по час-два от време на време. Потокът от пострадали намаля към зазоряване, но стаите и коридорите бяха толкова пълни, че едва можеха да вървят между пациентите. Миризмата и писъците бяха надвиснали като някакъв страховит облак над болницата.
– Трябва да започнем да изписваме онези, които могат да ходят – поклати глава Изабел, като се стараеше да говори със спокоен глас, отказваше да се поддаде на тревогата и страха.
Идрис кимна. Лицето му беше посивяло от умора. Той кихна.
– Да не се разболяваш? – обезпокои се тя.
Изглеждаше ужасно. Но сигурно и с нея беше същото.
– Отивам да изписвам, които мога. Да смея ли да се надявам, че най-лошото мина?