– Надеждите са безплатни.
– Доктор Изабел?
Тя се обърна и видя един от местните служители.
– Да?
– В лекарската стая пристигна съобщение.
Изабел отиде.
Още преди да седне, знаеше какво ще чуе. Вдигна сателитния телефон.
– Здравей, Лейла, какво става?
– Довечера се прибираш. Уредих ти място на един от самолетите на Червения кръст.
По дявoлите, не искам!
– Това е заповед – добави Лейла, сякаш прочела мислите на Изабел. – Няма какво да се обсъжда. Прибираш се. Дори не се опитвай да ми противоречиш.
Идрис беше влязъл в лекарската стая и я гледаше въпросително. Нямаше нищо странно – Лейла така крещеше по телефона, че ушите на Изабел заглъхнаха. Тя покри с ръка слушалката.
– Иска да ме прати вкъщи.
– Досетих се. Тя е права. Ти си бяла, европейка. И жена. Твърде опасно е. Няма нищо. Ще се справим.
– С всички тези пациенти?
Дай ми знак и ще остана.
– Не, Изабел – каза Идрис решително. – Време е.
Той се изправи и подаде ръка. Тя също стана и я стисна силно. И дълго.
– Довиждане!
Пак ще се видим.
Дано да станеше така.
Юго я чакаше пред болницата все едно нищо не се беше случило. Тя нямаше сили да го пита защо не е дошъл предния ден. Не попита и откъде знае, че тя ще замине. Просто седна в колата и почака да я закара до дома ù. Чувството за поражение беше като лош вкус в устата.
Вече нямаше блокади.
Пътят беше пуст, все едно никога не е имало младежи с автомати и мъртви очи, и те стигнаха в Масакори без злополуки.
Изабел влезе в къщата, взе си багажа и остави колкото пари можа за готвачката, в случай че тя се върнеше. Спря, замисли се за Мариус. Ако нещата стояха различно… Но нямаше никакво значение колко несправедлив е животът, колко боли, тя не можеше да направи абсолютно нищо за него сега, той беше просто едно от многото деца, които беше принудена да изостави. Остави и шоколада, излезе и пак скочи в колата. Десет минути по-късно двамата с Юго бяха на път към Нджамена и летището.
Александър не можа да заспи. Изабел не беше отговорила в скайп, а Лейла спомена за размирици. Имаше чувството, че стомахът му ще се обърне от притеснение. Дълго търси в Гугъл информация за лекари на терен и сражения, но се принуди да спре.
Сега просто зяпаше през прозореца.
Чакаше.
Телефонът иззвъня. Беше Лейла.
Той се хвърли към него, притисна го към ухото си.
– Да?
– Наредих ù да се прибира. Бунтовниците се опитали да превземат съседното село.
– Тя къде е?
Устата му така беше пресъхнала, че едва говореше.
– Един момент – каза Лейла и изчезна.
Той зачака. Опитваше се да диша равномерно. Да не си изпусне нервите. Притискаше слушалката до ухото си, мъчеше се със силата на мисълта да накара Лейла да побърза, да му каже какво става.
Бунтовниците се опитали да превземат селото.
Какво значеше това, по дяволите? Там война ли се водеше? Всичко това му се струваше сюрреалистично.
– Ало? – върна се Лейла.
– Какво става?
– Изабел пътува насам. Току-що го потвърдиха. Лети с Червения кръст от Нджамена, самолетът е до Париж, хванала го е в последния момент. Известно време е царял хаос, но изглежда сега се е поуспокоило. Говорих с Идрис. Болницата е обезопасена. Имало нещо като демонстрация на сили между два клана. Приключила е.
– Но Изабел се прибира?
– Да. Категорично. Ще пренощува в Париж и вдругиден каца на Арланда.
Александър затвори.
И се зае да си събира багажа.
37
– Тя искаше да демонстрира как добре е преодоляла фобията си от инжекции, но още щом лекторът извади иглата, припадна – засмя се Джина.
– Иглите са си страшни – засмя се и Питър.
Той включи електрическата кана за вода, извади две високи чаши и сложи чаени торбички. Червен чай за Джина, обикновен черен за него. Сипа вода, остави място за мляко в нейната и пусна три бучки захар.
– Ще ти се развалят зъбите – каза той, докато гледаше как последната бучка се разтваря.
– Няма. Имам здрави зъби и ползвам конец. Би ли ми подал чиния?
Тя извади кутията с кнедли от баща ù.
Мисълта за сомалийските кнедли напълни устата ù със слюнка.
Питър нареди чинийки, салфетки и чаши вода.
Джина извади лъжици, мляко и кнедлите.
– Изглежда много празнично – отбеляза тя, погледът ù се плъзна по розовите рози, които ù беше подарил, и леко поруменя.
– Ами имаме повод да празнуваме – отвърна той, постара се гласът му да звучи весело и безгрижно, не искаше да я притесни. Подаде ù чашата чай. – Наздраве за всички шестици на изпитите!
Тя отпи от чая и остави чашата до чинийката си.