Питър нареди сандвичите, които беше купил, на една табла и ги разряза наполовина. Джина не обичаше шведско сирене, затова той беше донесъл един сандвич с бри и един със скаридена салата, за която тя твърдеше, че има вкус на риба, но винаги ядеше с охота.
Той я наблюдаваше скришом, обичаше да гледа чевръстите ù, почти припрени движения, докато вадеше прибори и тряскаше шкафове, винаги чакаше смехът ù да експлодира.
Напоследък тя се смееше по-често.
Той също.
Седнаха на масата. Питър трябваше да приложи сериозен самоконтрол, за да не скочи да ù държи стола, но успя да се възпре и си остана на мястото, стиснал с две ръце чашата. Пиенето на чай не му беше любимо, но Джина обичаше и по някое време през последните седмици Питър реши да разшири мирогледа си и да пробва нови неща. Затова сега пиеше горчив горещ чай.
Джина си сипа още захар, бързо я разбърка и после се протегна към сандвича със скариди. Ядеше го, като чупеше малки парченца от хляба, загребваше с лъжица плънката и я лапваше. Зеленчуците ядеше отделно. Кисели краставички, копър и резени домат.
Питър се усмихна.
– Какво има? – попита тя и си избърса устата.
– Нищо – отвърна той и отхапа от една кнедла.
Трохите паднаха на масата. Той никога не беше очаквал, че щастието би могло да дойде под формата на крехки златисти парченца тесто.
– Охо, какво става тук?
Питър вдигна поглед към гласа.
Наближаваше девет вечерта, в офиса бяха останали само двамата с Джина.
Мъжът, който се беше появил, Даг Билинг – викаха му Даге, – беше сред колегите, за които Питър имаше най-лошо мнение. Избърса устата си и видя как Джина свежда поглед, оставя сандвича и седи съвсем неподвижно сякаш са я заловили в някакво прегрешение.
Даге стоеше със скръстени ръце. Очите му се задържаха дълго върху Джина, преди да се ухили многозначително на Питър.
– Нищо не става. Ядем – отвърна той и после се ядоса на себе си.
Кога се беше превърнал в човек, който смята, че трябва да се извинява за действията си?
– Ядете значи? Така ли му викат вече?
– Какво искаш?
– Забравих си телефона. Но изведнъж ми се прииска шоколад. Черен шоколад, ако ме разбираш.
Питър се изправи рязко.
– Това беше крайно неуместно.
– Аз ли се държа неуместно? Не аз точа лиги по чистачките.
Погледът му се плъзна по тялото на Джина, от горе до долу, спря се върху гърдите ù.
– Макар че разбирам защо. Има нещо у черните жени.
Джина също рязко стана от стола.
– Джина, почакай – помоли я Питър.
– Трябва да си вървя – отвърна тя.
– Не, той трябва да си върви.
Джина обаче наведе глава и се опита да си тръгне. Даге протегна ръка и я хвана за лакътя.
– Може да идеш да ми почистиш бюрото. А после аз ще дойда да го инспектирам.
– Пусни я – изръмжа Питър в момента, в който Джина се отскубна.
– Ама успокой се, де – ухили се Даге. – Човек вече да не смее да се пошегува. Извинявай, малка чистачке, да не би да се обиди? Напоследък всички са станали едни такива… обидчиви.
– Престани – изсъска Питър.
Погледът му затърси този на Джина, но тя си търкаше ръката и избягваше да гледа и двамата мъже.
Даге погледна Питър и той разчете единствено презрение в тези очи, знаеше, че така го виждат всички в службата – като човек, с когото можеш да си позволяваш всичко.
Даге поклати глава.
– Шибано копеленце, нещастник, не можеш да ми даваш заповеди.
– Питър, няма нищо – обади се Джина.
Само че имаше, поне за него. Колко често ù се налагаше да търпи подобни неща? Всяка седмица? Всеки ден?
– Няма да ù говориш по този начин. Никога повече. Не ми дреме какво мислиш за мен. Но ако дори я погледнеш отново, ще те…
– Какво, загубеняко, какво ще ми направиш?
Даге беше направил крачка към него и беше навлязъл в личното пространство на Питър. В такива случаи Питър обикновено отстъпваше и се предаваше. Но вместо да се примири, този път той сам пристъпи напред и видя колебанието в очите на другия мъж.
– Махай се оттук. Остави кафето, остави шибания телефон. Да не си гъкнал. Изчезвай.
Даге не помръдна. Питър се приближи още повече, челото му почти докосваше това на Даге, знаеше, че този път няма да отстъпи, няма да се предаде. Даге изглежда видя решителността му, тъй като примигна, поколеба се и се отдръпна. Сведе очи.
И си отиде.
Вратата се затръшна.
Джина не мърдаше. Беше прехапала устни. Но вече не изглеждаше толкова уплашена и само това имаше значение.
Питър стоеше насред кухнята. Дишаше учестено, все още не беше сигурен какво се беше случило току-що. Никога, в целия си живот, не беше печелил битка очи в очи, не се беше осмелявал да се изправи срещу никого съвсем сам. Осмеляваше се да участва в караници само в група, да се бие с по-слаби. Това винаги е бил най-големият му срам, черта, с която бе наясно, но не вярваше, че може да промени. Винаги беше чувал, че е страхливец. Винаги е бил страхливец. Уплашен. Смирен.