Тя не се отвори.
Деветнадесет
Като дете веднъж се бях сбил за котка. Две по-големи момчета я преследваха. В началото не им обърнах внимание. Котка, която бяга добре, не попада в капана на игривите момчета. Но после забелязах, че котката куца и че едно от момчетата държи кутия с нафта.
Побягнах след тях, бягах с всички сили. Нахвърлих се върху това с кутията, без да мисля. Толкова дълго ме биха, че котката избяга. Трябва да призная, че по онова време се зачудих дали си струва всичко това, но оттогава котките започнаха да се грижат за мен.
Досега.
— Има ли някой? — озадачих се аз. Бяхме вперили поглед в портата. Много пъти съм бил в Котка и винаги досега портата е била отворена. — Ало? — Портата си остана все така затворена.
— Ти обичаш котки, нали? — Обърнах се отчаян към Шелби.
— Обожавам ги — възмути се тя. — Защо?
— Не ни пускат вътре. Не допускат хора, които не харесват котки.
— Може би Окланд не ги понася.
— Не, харесва ги. Той погъделичка Спенгъл по ухото. — Дочух ехо от стъпки откъм входа на тунела. Погледнах портата.
— Хайде, за Бога — прошепнах. — Пусни ни. — Не знаех на кого или какво говоря. Там няма компютър, доколкото знам, но нещо трябваше да я задейства.
— Има ли друг път освен този?
— Не. Този е единственият. А стената е много висока и доста дебела. — Шумът от стъпки зад нас се усили. Приближаваха ни. — Хайде, отвори се! Тези хора ще ни убият.
След пауза портата се отмести безшумно. Бутнах Шелби пред мен и веднага след като влязохме вътре минахме встрани. Портата незабавно се затръшна след нас.
Махнах на Шелби да ме последва. Облегнах се на стената на няколко ярда от входа точно на време, за да чуя тропане по портата.
— Къде са отишли? — чух свиреп глас.
— Не знам. Трябва да са някъде тук.
— По дяволите, шибаната порта е заключена. Не са минали оттук.
— Къде тогава? Следвахме ги по същия път.
— Прав е — чух нов глас, смътно познат. — Някъде тук са.
— Вижте, сър. Портата е заключена.
— Виждам — изскърца гласът. Познах го. Беше Дарв. Този път не ни следваха само пехотинци. И големите риби бяха зяпнали. — Знае се, че портата се отваря, само ако обичаш котки. Винаги съм смятал, че това са хипарски простотии. Но може и да не е така. Някой тук да харесва котки?
— Не.
— По дяволите, не.
— Мразя тези копеленца.
— Както и аз. Правилно. Знекс, остани тук с мен. Вие двамата се върнете в Звук и открийте някого, който обича котки. Движение!
Поех си дъх тежко и горчиво. Очевидно Дарв бе по-малко глупав на бойното поле — абсолютен всеможещ. Не след дълго щяха да открият някого, пред когото портата да се отвори. След това щяха просто да се вмъкнат с него вътре. Макар че портата се държеше малко странно като се има предвид усилията, които хвърлихме, за да се вмъкнем вътре. Може би това щеше да ни помогне. Но можеше и да не ни помогне.
— Старк, виж — прошепна Шелби. На десетина ярда от нас в сянката на стената, седеше черна котка. Гледаше ни съсредоточено. Взрях се в нея. Погледна ме в очите, вирна опашка и си тръгна. Спазваше дистанция от няколко ярда от стената.
— След котката — казах аз.
Може би се чувствахме малко глупаво, но тръгнахме след котката. След петдесет ярда тя се отклони от пътя си. Погледнах нервно назад. Сякаш очаквах да стана видим за Дарв и отряда му пред портата. Котката внимателно следваше посоката си или поне така изглеждаше. Все повече се отдалечавахме от портата.
Изтъкнах този факт на Шелби. Тя ми кимна, зачуди се какво означава това и поклати объркано глава. Котката ни водеше през голям парк към първия квартал.
— Къде ни води? — прошепна Шелби.
— При Спенгъл, предполагам.
— Старк, това е, искам да кажа, това е само котка, нали?
— Никога ли преди това не си била тук?
— Не.
— О-о.
Разказах й за интересния свят на Квартала Котка, докато приближавахме Моаре 5. Улиците бяха опустели и това бе странно. Обикновено притокът от пухкави котки по улиците на квартала през нощта е постоянен. Тази вечер само следи от дъжд и сенки от осветлението се мержелееха по паважа. Беше много тихо.