— Не се шегуваш.
— Да. Г-н В дойде да говори с мен пет минути преди да се обади Джи. — Като чух това се сетих, че Дарв и още трима дебнеха отвън на портала. Може би вече бяха вътре.
— И?
— Изглеждаше уморен. Много уморен.
— Какво искаше?
— Не съм сигурна. Точно това е странното. Влезе в офиса ми, поздрави ме. Попита как съм. След това не изглеждаше да има какво да каже, но остана. Сякаш… — тя млъкна.
— Сякаш какво? Кажи ми.
— Сякаш искаше да ми каже нещо, но не знаеше какво. Постоя още няколко минути и си замина. Точно преди да затвори вратата ми каза: „Става нещо много странно, но не знам какво. Кажи на приятеля си да внимава.“
Джи ме изпревари.
— Старк, Окланд е зле.
Погледнах Действащия. Дишаше неравномерно, хриптеше. Лицето му приличаше на това на дядо ми в снега. Следващите трийсет секунди се оказаха безкрайно дълги. Снед вдигна глава.
— Старк, чувам нещо.
— Къде?
— В съседната сграда.
— Въоръжени ли сме?
— Два пистолета.
— Стреляй в осветлението!
Точно и безшумно Снед се прицели в бутоните. Секундата преди да изгаснат светлините се е запечатала в мен като на снимка. Джи се изправя, обръща се, очите му — вперени все още в умиращото лице на Окланд. Шелби се загръща в палтото си, чувства се сама и изплашена. Зенда прикляква до прозореца. Снед се прицелва в бутоните.
Преместих се по-близо до Зенда и светлините изгаснаха.
Беше тъмно. Лъч светлина се процеждаше от лампите в коридора под вратата, но там нямаше прозорци. Завесите зад мен бяха спуснати, уличното осветление очертаваше ръбовете им. В стаята пробягваха само няколко бледи лъча, силуети от лица и ръбове на мебели. Това бе всичко.
Ослушахме се. Слухът на Снед е свръхестествен. От опит знам. Минаха няколко минути, преди да чуя и най-слаб звук. Идваше през няколко улици.
— Могат ли да ни проследят? — попитах тихо.
— Възможно е — каза Джи. — Паважът е мокър. Заключена ли е вратата долу?
— Не — отвърна Шелби едва чуто. — Само затворена. Какво ще правим?
— Ще чакаме.
— И какво?
Дочухме нещо зад вратата. Почти се чу как пет глави обръщат поглед натам.
— Какво има там? — прошепнах аз.
— Баня.
— Какъв е този шум, по дяволите?
Повтори се. Този път разбрах, че е нота. Някой пееше „ла-а“ толкова тихо, че едва се чуваше.
„Ла“-то прозвуча отново и отново. Усетих как косата ми се изправя, гърлото ми се свива и очите ми се навлажняват. Не можех да примигна. Зенда сграбчи ръката ми. Толкова силно я стисна, че помислих — ще я откъсне. Ръката й ужасно трепереше. Спряхме да дишаме.
— Ла, ла, ла.
Сякаш дете си тананикаше несъзнателно, дете, което е вглъбило мислите си някъде другаде.
Нещо изшумоля, сякаш килимче се плъзна по пода. Вратата на банята започна бавно да се отваря. Трябваше да примигна, за да изчистя погледа си. Трябваше и да дишам, но все още не можех.
Вратата тихо се отвори навътре към стая дори по-тъмна от тази, в която се намирахме. Кладенецът от тъмнина отвътре остана тих за миг, после през него пробяга лъч. Мисля, че дочух слаб звук откъм канапето — Окланд дишаше по-шумно. Лъчът се измести от вратата и тъмнината под него придоби форма, сякаш вървеше към центъра на апартамента.
Беше малко момиченце. Момиченце с хубаво кръгло личице и разрошена руса коса, за която една майка би поискала да се погрижи, но която и така изглеждаше красива. В ръка носеше омачкано мече.
— Ла, ла, ла — пееше тихичко то. — Ла, ла, ла. — Окланд отново спря да диша, момиченцето се клатушна като бебе към него. Усмихваше се така, сякаш бе видяло куче да върти опашка. Хвана ръката на Окланд и потупа дланта му. Почака за миг, после отново потупа дланта му, този път малко по-силно, но пак с обич, като мъничко момиченце, което се опитва да привлече вниманието на брат си. Тогава разбрах.
Момиченцето бавно заплака, беззвучно, с опънато лице и изкривена от скръб уста, скръб, която не намираше звук, с който да се изрази. Отново отчаяно потупа ръката му. Обърна се към нас невиждащо. Не търсеше нас, а майка си, която не бе там, и баща си, който бе умрял преди години. Дъхът й спираше с този на Окланд, сякаш болката й се опитваше да излезе, по същия начин както преди шестдесет години, когато страдание и ужасна непонятност бяха прорязвали сърцето й. Брат й не можеше да й помогне. Той бе наранен като нея — все още страдащ от вината, че не може да защити сестра си, че шокът се е загнездил в погледа й и там вече няма да изгрее усмивка, че знае как някой е издърпал сламената й коса и е наранил бебешките й крачета.