— Бих могла да съм ти дъщеря, Старк — прошепна то. — Бих могла да съм ти дъщеря.
Ритнах го. Главата му се откъсна и се блъсна в стената. Надолу потекоха петна и очертаха контурите на вехта памучна рокличка.
В началото Рейф и аз бяхме партньори. Бяхме единствените, които знаеха как стават нещата, единствените, които можеха да споделят сънищата на другите. Страната на Звездите бе наша, празнувахме. Опознахме я, открихме как действа. Беше чудна — като лунапарк, като лято. Отново бяхме млади, спомнихме си усещането. Отново се попекохме на слънцето от времето, когато „утре“ бе много по-вълнуващо от „днес“, когато летата ни се струваха безкрайни.
Докато не открихме път навън, ние така и не разбрахме истинската същност. Приличаше на свят на мечтите и действаше като такъв, но не бяхме сигурни. Тогава Рейф откри, че можем да излезем през стените. Рейф беше този, който откриваше нещата, като изключим самото начало. Той водеше, а аз го следвах, както винаги. Когато си спомня за Рейф от онова време, виждам гърба му, накъсания си дъх и как се опитвам да го настигна.
Но аз започнах да прекарвам по-голямата част от времето си в Града. Твърде дълго бях живял празен, подивях, бях обгорял отвътре. Имах нужда от основа, от някаква конструкция, върху която да стъпя. Не можех вече да я получа от дома си, но все отнякъде трябваше да дойде. Мисля, че се случи по времето, когато Рейф започна да се отдръпва от мен, когато обърнах гръб на всичко, което бяхме открили, когато изгубих куража си, загубих желанието си за приключение на всяка цена. Тогава срещнах Зенда.
Срещнах я и я изгубих. Всъщност никога не я бях имал. Това ме накара да осъзная, че все още съм същият отвътре, че чувствата и откритието не ме бяха променили изобщо.
Това ме нарани. Нарани ме силно. Тя бе всичко, което някога съм искал. А така и не посегнах да я имам. Никога не й казах какво чувствам към нея, освен веднъж.
Мисля, че беше тъжна. Тя не беше вече до мен. Спря да се чуди дали трябва заедно да гледаме напред. Обърна се на другата страна и продължи живота си. Тя се придвижи напред, но не надалеч. Остави ме да си стоя в ковчега, който сам си бях направил. Да извървя целия този път и да остана на същото място бе повече, отколкото можех да понеса. Когато разбрах какво има да ми казва Рейф, избухнах. Единственото, което бях постигнал, бе разгром. Бях се разпаднал, бях изгубил корена си. Нищо повече не се появяваше. Единственото, което открих, бе колко дълго едно дърво може да изглежда силно, след като умре и изсъхне отвътре.
Междувременно Рейф се беше променил. Той не бе останал същия, не си бе губил времето. Беше продължил и се бе променил като всички. Всички освен мен. И когато го погледнах, открих, че не го познавам вече. Не познавах единствения човек в света, който знаеше кой съм.
Не знам каква бе мотивацията му тогава. Не го виждах често. Не след дълго започнахме да се срещаме само в сънищата. По това време всичко се бе разпаднало и ние така се мразехме, че почти разрушихме света в стремежа си да убием другия. Заклевам се, мислех си, че аз съм правият и все още го мисля. Но толкова е трудно да се каже. А когато стигнеш фаталната точка, не е важно кой е прав. Бяхме променили Страната на Звездите и тя беше променила нас. Убих Рейф, за да запазя Страната на Звездите, да запазя спомена за отминалото детство. Като се замисля, убих го и защото го исках мъртъв. Но тъй като аз и Рейф бяхме големи мечтатели, аз не го убих напълно.
Той винаги е бил по-бърз от мен, винаги с една стъпка напред и все още е така. Ето ме, вървя през Града като неудачника Филип Марлоу. Опитвам се да не изоставам, да бъда забавен, да бъда нещо, каквото и да е. А той просто ме разиграва като глупак.
Йеа, изберете някой от Центъра така, че Зенда да е замесена и повикайте Старк. Йеа, кажете, че Идилия е застрашен така, че Старк да направи всичко за нея. Йеа, обзаведете Окланд с кошмари така, че Старк да трябва да си спомня неща, които си умира да забрави. Старк няма да забележи: той е твърде шибан глупак.
И защо той можа да направи всичко това? Защото аз му позволих.
Веднага щом излязох от кръга, паднах по лице и нараних бузата си в камъните. Бебето за крака на Джи все още се опитваше да ми изпее нещо, макар и да нямаше глава. Стържещият му дъх усилваше свистенето в ушите ми. Успях да се изправя и последвах Джи. Виках, крещях му да спре. Но той не можеше да ме чуе. Навярно дори не си спомняше, че съм там.