Опитвахме отново следващите няколко седмици. Бях казал на Рейф къде може да ме намери в Града. На всеки няколко дни той идваше да ме вземе и опитвахме, но напразно.
Минаха месеци. Опитвахме все по-рядко. Нощем сънувах родителите си, отслабнах от тревога по тях. Опитах се да се успокоя, да се отпусна. Все пак, нямаше никаква логична причина да не можем да се върнем по пътя, по който бяхме дошли. Но защо тогава всеки изминал ден ме убеждаваше все повече в противното? Може би защото ми се струваше, че с всяка следваща среща Рейф все повече се отдалечава от мен.
Срещнах Зенда съвсем случайно. Тъкмо бях открил Квартала Котка — прекарвах уикендите си там. Не мисля, че котките имаха нещо против мен, пък и винаги съм ги обичал.
Веднъж си стоях на една морава близо до Моаре 5 и гледах как котенцата си играят с новата играчка, която им бях донесъл. Тогава видях високо, елегантно момиче да върви по пътеката. Сърцето ми спря. Помислих, че е Анджали, момичето, което бях срещнал в Ню Йорк. Но когато се приближи, разбрах, че съм се припознал. Всъщност, по-късно разбрах, че единствената обща черта между нея и Анджали е най-важната от всички. По това си приличаше и с Рейчъл — забелязах я. Тя се открояваше.
Зенда ме видя и ме поздрави. Заговорихме се. Излязохме няколко пъти през следващите седмици, забавлявахме се. Бяха минали шест месеца, откакто с Рейф пристигнахме в Страната на Звездите. Коледа бе дошла и си бе отишла — една Коледа, която прекарах сам в апартамента си, напрегнат и отчаян, потънал в мисли по родителите ми у дома. Не бях забравил Рейчъл, но се чувствах готов да започна да я забравям.
Един ден отидох да видя родния Квартал на Зенда. Бях чувал за Идилия, но не го бях виждал. Харесах го веднага щом го зърнах. Имаше нещо старинно в него, нещо благородно.
Обадих се на Зенда, поразходихме се и се полюбувахме на гледката. Тогава тя докосна ръката ми и ме поведе по тясна алея. Озовахме се на огромен площад, обрасъл като джунгла. „Това е най-старият площад в Идилия“ — каза с гордост Зенда, — „най-малко промененият.“ Средата бе оградена и вътре лежеше огромна счупена каменна колона. Тръгнахме по нея, чудехме се, опитвахме да си я представим каква е била в действителност.
Застанах в края и я огледах отново. Гледах, гледах, докато си помислих, че ще припадна. В края на колоната стоеше ръждясала статуя.
Беше Колоната на Нелсън.
Колкото повече приближавах светлината, толкова повече разбирах, че не съм сбъркал — в края стоеше някой с черно палто. Ако някога бях се замислил какво ще изпитам в подобен момент, ако бях вярвал, че това може да се случи, щях да предположа, че ще се изплаша, ще се разгневя, ще се разяря. Но аз само ускорих крачка и тръгнах право срещу него.
Зенда ме заведе в едно кафене. Буквално трябваше да ме занесе.
Разказах й. Трябваше. Трябваше да кажа на някого.
В началото си помисли, че съм напълно полудял, разбира се. Затова я заведох в Страната на Звездите. Така или иначе трябваше да намеря Рейф, да му кажа какво съм открил. Отне ми седмици да реша как да го направя, но я заведох там. Тя не споделяше моите мисли и тези на Рейф и затова трябваше да открия начин да я накарам да види. Отидох на брега и открих Вилих. Той ми помогна да я заведа.
Близо час вървяхме през гора от високи дървета. Стигнахме водопад — беше водопадът на Зенда. Бе го сънувала като дете. Радостта й от гледката ме направи щастлив, почувствах се горд със Страната на Звездите.
Беше чуден следобед, последният подобен. Седяхме на тревата под слънцето и говорехме. Разбрах, че това е другата ми половина, тази, която винаги съм търсил. Тя сияеше като ангел. Събрах кураж, посегнах и я хванах за ръката.
В този момент почти щях да й кажа какво чувствам.
Някой се разсмя зад нас. Обърнах се и видях Рейф при дърветата, а смехът му не беше приятен. Станах да го представя и почувствах, че нещо ми се изплъзва.
В първия миг не можах да го позная. Видях мъж; мъж, който изглежда не ме харесваше особено.
Никога не съм разбирал Страната на Звездите така добре, както Рейф. С течение на времето тя прие много от неговите качества. Може би случайно се бе озовал на мястото, където бяхме, може би не.