Казах му за Идилия и за счупената каменна колона — той разбра какво означаваше тя.
Градът все пак не бе друг свят. Не бе втора алтернативна реалност. Градът беше реалността, от която бяхме дошли — беше истинският свят, но след много години, след много, много години.
Дълго време се гледахме и накрая разбрахме, че всичко е свършило, че наистина не можем да се върнем вкъщи. Трудно е да приемеш нещо толкова невероятно като бъдещето, освен ако не си стигнал там по дългия път. Веднъж отишъл напред, не можеш да се върнеш отново вкъщи. Бяхме откъснати от детството си. Точно тогава на това място връзката между нас се прекъсна. Слънцето помръкна. Зенда се загърна в палтото си, изведнъж й стана студено.
Гледахме се като непознати. Рейф се изхили и кимна към Зенда.
— Намерил си нова, а? — каза той с тих неприятен тон. Нищо не отговорих. — Не си загубвай ума по нея — добави той и млъкна. Чувствах, че крои нещо. Не се изненадах, че Зенда не му хареса. Тя изглеждаше като човек, който има собствено мнение и не се съобразява с никого. — Бъди спокоен, няма да ти я взема — заключи той и ми намигна.
— За какво говориш? — запитах го тихо. Обгърна ме студенина. Рейф ме погледна, после се обърна към Зенда. Движението му беше рязко, почти неконтролирано.
— Знаеш ли, той всъщност ми разказа за нейното бебе? Искаше да му кажа дори, че всичко е наред!
Зенда се присви, сякаш ударена по лицето. Той се ухили свирепо. После приближи лице до моето и ми изкрещя:
— Как си мислиш, че се чувствах, по дяволите?
Знаете как понякога разбирате какво ще ви кажат, преди да го направят. Почувствах нещо подобно, но той ме изпревари.
— Това бе моето бебе, Старк. Не твоето. Моето.
Рейф ходил по едно време с Рейчъл. Около шест седмици. Четири уикенда, всъщност. Били спали осем пъти. Първо на него казала за бебето. Не била сигурна от кого е, но решила, че иска мен и затова щяла да каже, че е мое. Рейф вярваше, че е негово. Може би беше прав. Може би го бе грижа за нея. Може би тя щеше да ми каже в онзи последен разговор по телефона. Може би тъкмо е започвала, когато съм затворил. Кой знае.
Рейф ми изкрещя това пред Зенда. Удари ме в лицето, след това в стомаха, аз паднах. Не се защитих. Не можех. Просто не можех. Той ме удари още два пъти и замина.
Заведох Зенда обратно в Града. Продължихме да се виждаме от време на време, но нещо в мен бе умряло. Мислех, че познавам поне своя свят, този, в който бях израснал. Но не бе така. Не го познавах изобщо. Смятах, че лъжата звучи по друг начин, че може да я познаеш още щом я чуеш.
Бях грешил. Бебето на Рейчъл ми доказа нещо много по-ясно от Страната на Звездите, от Града — човек нищо не знае за света, за истинския свят, за този, който има значение. Не разбрах как са могли да го направят. Нямам предвид дори емоционално, а практически. Не можех да разбера как са го направили, без да науча как са намерили време. Човек си мисли, че вижда добре света, че всичко му е ясно, но има празнини, за които нищо не знаем — място за игрите на дяволите. Нищо не знаем за света. Нищо.
Отдръпнах се от всичко. Не се гръмнах, макар че много пъти се напивах до смърт. Затворих се в себе си за известно време, а когато отново прогледнах, вече не бях същият. Открих, че съм някой друг. Вие го видяхте.
Мина година преди отново да отида в Страната на Звездите, а когато го направих, имах причина. Приятелка на мой приятел сънуваше ужасни кошмари, които бавно я убиваха. В кошмарите си тя непрестанно виждаше мъж, който много приличаше на Рейф.
Ето как започна тази история. Прекарах още една година, в която се мъчех да разбера какво прави Рейф в Страната на Звездите. Не можах да го настигна. По това време беше полудял. Разбутваше Нещата и ги правеше по-силни, пикаеше в потоците на хората и накрая ги убиваше. Просто така, да се намира на работа.
Беше изгубен като мен, но бе изпълнен със Страната на Звездите. Тя беше убила моя приятел така, както бебето на Рейчъл бе убило неговия приятел. Онзи Рейф, когото познавах, никога нямаше да специализира в разбиване на черепи отвътре. Колкото повече прекарвах в Страната на Звездите и се опитвах да го открия, толкова по-лош ставах, толкова повече го мразех. Когато той реши да унищожи всичко, да срути стената между Страната на Звездите и Града, аз не можех просто да стоя и да чакам.
Открихме го с Джи и го убихме. Краят на двайсет споделени години бе сложен в една воняща стая в бъдещето. Както и краят на злъчната омраза на двама мъже, които си бяха причинили твърде много болка, за да продължат да живеят. Джи натисна спусъка, но това бе подробност. Всъщност, аз го натиснах и почувствах жестока радост.