Колкото повече приближавах стената, толкова по-голям ми изглеждаше входът на канала, но разбирах, че няма да бъде лесно да проникна вътре. След двайсет ярда стъпих на ръба на пътеката, седнах, после се прехвърлих от долната й страна и увиснах. Външната стена на Стабилния не може да бъде разрушена от нищо друго освен от ядрено оръжие. Снед бе почерпил по-голямата част от информацията си от един оцелял от последната група, която бе минавала през стената. Вече не би могла да бъде премината по никакъв начин. Затова и не вярвах Стабилната полиция да си губи времето да охранява толкова стриктно околните пътища. Но човек никога не знае.
Пътят свършваше на няколко ярда от стената. Бе разрушен преди много години от Стабилните власти. Пред мен, в изгладените от вятъра камъни, се виждаше бледа следа — там, където някога е бил големият портал. Беше добре зазидан. Почувствах се странно. Сякаш щях да нахлувам в огромен мавзолей — гробница, затворена собственоръчно от живите хора вътре.
Както си се полюшвах леко, хванат за железните релси на пътеката, разбрах, че ме очаква друго предизвикателство. Трябваше да премина почти два ярда вода срещу течението и да успея да се хвана за нещо от другата страна. Имах нужда от дяволски късмет. Свих мускули, подготвих се. Огледах внимателно местността под дупката. Опитах се да различа нещо, за което да се хвана, без да се убия.
Нищо не видях. Отдолу каналът изглеждаше като голям ръждясал метален лист, като останки от стара скоба или подпора. По краищата листът бе отънял и приличаше на опасна уста от назъбен метал. Ако направех опит да се закрепя там, просто щях да изгубя пръстите си преди да потъна десет фута надолу, откъдето не се надявах да изплувам. Самият канал беше около един ярд. Изчислих шансовете си да се хвърля в него присвит, както бе направил побърканият Снед.
По дяволите, казах си аз. Ръцете ме заболяха, по дяволите!
Можеше да си вися там цял ден или докато издържат ръцете ми, ако не ме бе осенила идеята да тръгвам. Усетих лек полъх пред стомаха си и след част от секундата чух щракване и енергиен изстрел. Огледах се ужасен. През това време изстрелът се повтори.
Някакво копеле стреляше по мен.
Развитието на нещата ме обезпокои. Залюлях се бързо напред и назад, колкото можех, като през това време опнах шия да видя откъде се стреля. Нищо не можах да забележа, но съскащият рикошет отгоре трийсет секунди по-късно разруши илюзията ми, че става въпрос за случайност. Истина е. Ала не можех да измисля нищо. Дайте ми почивка, помислих си. Достатъчно мъка ми се е насъбрала, не е ли така?
Стабилната полиция сигурно бе поставила някой на пост от външната страна на дупката. Него съм видял на Площада. Люлеех се напред-назад, като при едно движение назад друг енергиен куршум прониза въздуха на мястото, където преди секунда беше стомахът ми. Трябваше да променя положението на тялото си, по дяволите.
Нов куршум се завъртя зад мен, докато бях напред. Скоро трябваше да потеглям: куршумите зачестиха. Залюлях се назад, разкърших китки, стегнах мускули. При най-високото положение на тялото ми се отблъснах с ръце, колкото се може по-силно, набрах скорост и полетях.
Престарах се. Толкова се засилих, че краката ми се оказаха прекалено напред. За миг имах чувството, че ще си размажа първо гърба, после и черепа в стената. Опитах да свия краката си и да се понеса с ръце напред. Постигнах полуизправено положение на тялото при полета точно навреме, за да се ударя болезнено в камъка отстрани на канала. Затърсих с ръце. С дясната напипах отвора на един изход. Замахнах с лявата над него. За миг пръстите ми се изхлузиха от старата зидария, но все пак се задържах.
Един куршум се заби в скалата на крачка от главата ми. Господи, ядосах се аз, защо не ме ослепиш и не подпалиш дрехите ми? Отчаяно, но внимателно, за да не се изхлузя, се изкатерих към отвора на канала. Бях пъхнал дясната си ръка достатъчно навътре, за да се хвана за някоя вдлъбнатина, когато друг куршум се вряза в стената, този път по-наблизо.
Въздъхнах дълбоко, повдигнах се за миг и се пъхнах в тръбата. За моя изненада съвсем навреме. Там, където преди секунди бяха белите ми дробове, изчезна голям отломък скала от стената. Хукнах в тунела, но след няколко ярда спрях и седнах, останал почти без дъх. Тук вече бях на по-сигурно място. Ясно ми беше, че нещата са станали от лоши по-лоши. Не чух други изстрели, но със сигурност охраната отвън щеше да предупреди тези отвътре, че някой нахлува по канала.