Ето го. Не е възприятия, психология и субективизъм. Пътищата са различни според посоката, която следваме. Така стоят нещата. Не са много хората, които го съзнават, които са способни да го забележат и вярват в това. Вилих го можеше и затова бе добър в онова, което правеше. Аз също го мога и това е една от причините, поради които съм толкова добър в работата си. Ужасно трудно се постига, но това е положението. А щом веднъж го разбереш, вратите широко се отварят пред теб.
— Добре — отрони Окланд. — Добре. Дори и да го приема субективно, с разума си, какъв е смисълът? И какво общо има това с пребиваването ни тук и с този странен мъж?
Запалих друга цигара. Последният половин час течеше напрегнато. Както и очаквах. Всеможещият, рационалистичният Действащ бе водил дълга и упорита борба с това, което току-що се бях опитал да му обясня и не го възприемаше. Не че ми пукаше, но той трябваше да бъде убеден или поне готов да повярва. Без това нещата нямаше да потръгнат.
— Никога не си бил в самолет, нали? — Това бе един от подготвителните ми въпроси. — Нито пък си летял до друга държава?
— Не, разбира се, че не съм.
— Правилно — казах аз и потърках чело. — Ами тогава ще трябва изцяло да ми повярваш.
По принцип така трябва да правят хората. Никой не ходи в чужбина вече. Само някои скитат от Квартал в Квартал.
— Ами — започнах аз и внезапно промених решението си. Той нямаше да ми повярва. Не бе устроен да възприема интуитивно. Трябваше да се надявам, че моята вяра и знание ще са достатъчни да пренесат и двама ни. По принцип щяха да са достатъчни, но аз чувствах, че Окланд ще се окаже тежък товар.
— Няма значение. Виж сега. Ще излезем от този хотел и ще тръгнем по плажа. Ще вървим няколко мили.
— В морето? — изсмя се Окланд.
— Да — отговорих аз. Лицето му се промени. Тогава разбрах как се е издигнал в Центъра.
— Виж, Старк. Не е време за шеги. Знаеш, че не мога да плувам, освен ако не си планирал да вървим върху водата…
— Не, ти ме чуй — раздразних се аз. Бях изморен. Беше ми призляло. За всяко нещо, което казвах, ми се налагаше да преминавам планини от рационалност. — Няма да плуваме, ще вървим. Не очаквам да го разбереш, но се опитай, когато му дойде времето. Довери ми се. Знам какво върша. Ще го направим ли?
— Не знам.
— Нека да ти го обясня по начин, по който вярвам, че ще разбереш. Упълномощаване, разделяне на отговорностите. Ти не вършиш всичко в Департамента си, не и всички работи. Понякога се налага да оставиш по-квалифицирани хора в дадена област да свършат работата, нали?
— Да — призна неохотно той. Такива са Действащите: умират си, че не могат да свършат абсолютно всичко.
— Що се отнася до това, аз не съм само по-добрият специалист. Аз съм единственият специалист. Затова Зенда се обади на мен. Затова съм тук. Аз съм единственият, който може да свърши работата. Предполагам, мога да мина и без твоето доверие, но така ще е много по-трудно за нас, особено за теб.
Окланд мълча известно време. После лицето му омекна.
— О’кей. Съжалявам, Старк. Просто не знам какво да мисля, какво да правя. Не съм свикнал с всичко това. Не съм свикнал с несигурността.
— Знам. Но аз съм. Това ми е работата. Целият ми живот е един голям въпрос „Какво следва?“. Винаги използвам План Б, В или Я. Така стават тези неща, Окланд. Животът не е записки. Той е странен, може да се обърне срещу теб. През цялото шибано време стават неща, които най-малко очакваш. Има много тайни на Земята и на Небето, Окланд, и аз ще ти покажа някои от тях.
Тук той се усмихна с усмивка, която прати всичко по дяволите и го подмлади с около трийсет години.
— О’кей. О’кей. Какво да правя?
— Когато излезем оттук, нещата ще се променят. Следващите пет минути помисли за това. Всичко ще бъде различно и непознато. И не се учудвай от това, което виждаш. То си е самата истина, о’кей? Повярвай ми!
— Вярвам ти — отвърна той. — Бог знае защо, но ти вярвам.
Налагаше се. Поне малко.
Пет минути по-късно нещо в ума ми се обади. Разбрах, че е време да тръгваме. Станах, също и Окланд. Последните минути той бе прекарал в дълбок размисъл. Очевидно с всички сили се опитваше да асимилира това, което му бях казал. Погледна ме нервно.
— Работи ли, каквото и да е то?
— Да. — Знаех, че е така, чувствах го. Трудно е да се обясни, но всичко ти се струва по-напрегнато. Цветовете са ярки като пред буря. Виждаш ясно всичко по някакъв странен начин. Все едно си пиян и трезвен по едно и също време. Всъщност Окланд може би беше започнал да ми вярва. Срещата с Вилих му е подсказала, че предстои нещо наистина необикновено. Каквото и да е, работеше. Засега. Изведох Действащия от всекидневната. Минахме през фоайето и спряхме за миг пред огромната дървена порта.