Станах от пианото и излязох през задната врата, не тази към площада. Не можех да се върна в градчето, защото нямах място повече там, но нямах и къде другаде да отида. Единственото място, където се чувствах у дома си, бях самият аз. Колкото и да се мразех, нямаше друга врата, която да се отвори, освен тази към мен самия.
На площада все още беше ден, но там, където излязох, бе тъмно. Кобна нощ както при пристигането ми. Не си направих труда да се върна за нещата си. Просто си тръгнах и знаех, че никога повече няма да се върна.
Следвах тъмна пътека край планина, която след известно време се оказа супермаркет. По мокрия паваж на паркинга личеше, че неотдавна бе валяло. Тих вятър си играеше с вестници и ги подхвърляше към стените. Листата плаваха като лодки в черните локви. Все още бе тъмно. Паркингът беше пуст, видях само счупена китара и изоставена количка за пазаруване. И отново абсолютно тих мрак. Тръгнах. Най-неочаквано и количката тръгна и аз реших да я проследя.
Тя се движеше бавно. Едно от задните й колелета бе счупено и тракаше по пътя. Вървях след нея, вдишвах дъжда и мириса на опадалите листа. Почувствах се по-добре от разходката. Пълната луна над нас осветяваше пътеката през голям буреносен облак. Чуваха се единствено стъпките ми и периодичното тракане на повредената количка.
Вече се движехме по улица в един старомоден Квартал. Старинни фенери осветяваха в зелено неравните тротоари. Беше екстравагантно и напрегнато като в мрачен филм, но реален и триизмерен. Продължихме напред между брегове от къщи. Всички прозорци бяха тъмни, всички завеси — спуснати. Не се виждаше жива душа. Пробвах ключалките на няколко старомодни автомобила, но не успях да ги отворя. Дръжките бяха студени. Не се изненадах. Това място ми бе ясно. Счупената количка продължи, аз след нея.
Стигнахме до тухлена стена, висока и сива. Опитах да се покатеря по нея, но нямаше за какво да се хвана и просто се плъзнах обратно надолу. Обърнах се и видях, че се намираме до канал.
Количката тръгна покрай водата, аз след нея. Гледах старите тъмни магазини и слушах как водата се плиска в брега. Една от сградите бе доста прашна — масивна бяла къща край мътната вода. Сякаш някога е била хотел или работилница за бижута. В къщата имаше нещо грозно, но не можах да разбера какво. Нищо не ни се случи, докато минавахме покрай нея. Значи може да е било просто параноя.
Количката забави ход и спря. Видях лунапарк пред мен. По люлките и въртележките проблясваха сенки. Сякаш там имаше хора. Голям метален кон поклащаше бавно особената си глава напред-назад. Чуваше се нещо от лунапарка и реших да проверя.
Вървях внимателно край люлките и въртележките по килим от листа и висока трева. Лунапаркът беше малък. Бързо щях да открия откъде идва шумът. Някой бърбореше. Това бе добре. Или не беше толкова зле, колкото би могло да бъде. Веднъж на място като това бях тръгнал да открия откъде се чува плач и в корените на едно дърво бях открил зли бебета. Виждал съм ги и после, стават все по-лоши.
Някъде отсреща една люлка се движеше напред-назад така, сякаш някой току-що бе слязъл от нея. Вървях бавно край стената, надзъртах под люлките и въртележките. Приближих се към гласа. Надявах се да не е нещо лошо. Атмосферата в призрачното градче ми беше достатъчна засега. Нищо страшно, но твърде депресиращо. Отдавна не бях мислил за Рейф и не исках да го правя сега.
Видях пейка и тъмна сянка отдолу. Наведох се и погледнах. Беше Окланд.
Действащия се бе свил на кълбо. Това, което бях чул, бе тракането на зъбите му. Дрехите му бяха мокри. Бе закрил лице със стиснати ръце да се предпази от всичко. Кокалчетата на ръцете му блестяха побелели. Мускулите вибрираха от силата на захвата. Протегнах се и го докоснах леко по рамото. Той потрепери и се сви на още по-малко кълбо.
— Окланд — казах тихо. — Аз съм, Старк.
Много бавно той раздвижи една от ръцете си като дете, което се страхува да погледне. Да не би лошото нещо все още да го дебне. Предположих, че е преминал през доста изпитания, откакто пристигнахме. Винаги е така. Има си причини. Дори на мен ми е малко трудно. Той помръдна длан, колкото да надзърне с едно око.