Едва сега Кейси обърна внимание на последиците от престрелката. Ако не беше се забавила, нямаше да има толкова жертви. Щеше да пипне всичките престъпници живи, най-много можеше да ги рани в краката, за да ги обездвижи и да ги принуди сами да се предадат. Не че съжаляваше за загубата им, но имаше невинни жертви и това я ядоса. Можеше да предотврати касапницата, ако беше пристигнала навреме. Щеше да дойде още предишния ден, щеше да има достатъчно време да се организира, ако не беше излишният й товар… Деймиан и двамата престъпника… Винс и Билибоб бяха едната причина, но тя сама беше решила да не ги изпуска онази сутрин. Трябваше да ги остави гладни, а не да ходи на лов. Но там беше и Деймиан. Не можеше просто така да му каже, че ще трябва да почака да се нахрани, когато стигнат града. Сигурно апетитът му беше толкова голям, колкото и ръстът му. Освен това идваше от Изток, а хората там са изтънчени. Чувстваше се задължена да се грижи за него, след като му беше предложила подслон…
Защо трябваше да се появява точно сега? Такива като него въобще не трябва да предприемат пътуване на Запад. Появата му обърка всичките й планове — негова беше вината и за случилото се сега. Добре че не беше пред очите й — както се чувстваше в момента, сигурно щеше да го застреля…
Точно тогава той се появи…
Кейси се опомни едва когато се удари в стената, краката й сякаш не бяха нейни, пончото, ризата дори бельото, всичко беше събрано в юмрука на Деймиан, а тя висеше във въздуха. Другата му ръка, свита също на юмрук, беше дръпната назад и след секунди щеше да удари лицето й. Трябваше да вика за помощ, но дори не помръдна. Нямаше да я удари, та за него тя беше „малкото момче“! Искрено се надяваше да е права…
Едва сдържайки гнева си, Деймиан я пусна на земята. Очите му бяха потъмнели, гледаше я заплашително. Не й беше ясно защо постъпва така с нея, но вече започваше да я дразни. А тя също можеше да се разгневи и то не по-малко от него. Без да помисли, Кейси стовари юмрука си точно в челото му — не се целеше там, но високия му ръст не й остави друга възможност. Естествено, това стана причина Деймиан отново да я хване за дрехите: или щеше да я удари, или щеше да се опита да я стисне за гърлото. Но Кейси не дочака това да стане — извади оръжието си и той веднага я пусна. Дори вдигна ръце, като че ли искаше да каже: „Стига!“. Цялото му лице пламна.
Гневът й мина. Сега тя имаше преднина. Чудеше се дали да го простреля. Не че щеше да има някаква полза, нито пък щеше сериозно да го нарани — пистолетът й беше в лявата ръка и точно това я разколеба.
— Не е честно! — каза Деймиан, като се задъхваше.
— Като се има предвид ръстът ти, да.
Спокойният й глас още повече го ядоса.
— Ти знаеше, че тези банки ще бъдат нападнати от крадци, нали?
Вместо да отговори на въпроса му, Кейси каза:
— Хайде да се махнем оттук, пришълецо.
Никой не им обръщаше внимание. Хората се бяха събрали пред банките, за да видят какво беше станало. Магазинът, в който влязоха, беше празен, дори собственикът беше излязъл. Щом Кейси затвори вратата, Деймиан веднага поднови караницата. Тя не мислеше, че има причина да крие.
— Откъде знаеше?
— Бях в една кръчма преди няколко седмици. Разпознах един престъпник. Бях решил да го заловя, когато чух да се уговарят за обира…
— Да оберат тези две банки ли?
— Да. Всъщност той говореше доста силно и аз разбрах всичко, но той не знаеше, че го чувам. Когато реша, мога да бъда незабележим. Той не би видял муха на носа си, та мен ли…
— Значи ти си знаел какво ще стане и си мълча?! Дявол да те вземе, Кейси, та мен можеха да ме убият там! Не можа ли да ми кажеш, да ме предупредиш?!