— Такава информация не се казва на всеки, а само на представители на закона. Трябваше да се вслушаш в съвета ми — щеше да останеш невредим и нямаше да бъдеш там по време на престрелката.
Деймиан се почувства неловко, наистина беше предупреден, но не се вслуша в думите му.
— Една-две минути ми бяха необходими, за да проверя могат ли да ми преведени пари, ако потрябва. А сега наистина ми трябват, защото ме ограбиха за пореден път.
— Това е най-малкото, което заслужаваш, след като не ме послуша — рече Кейси с неприязън. — И нека ти кажа нещо — там има убити, ако все още не си видял, а не трябваше да има. Можеше да се избегне всичко това, ако бях пристигнал вчера, но не можах! И защо мислиш не можах?! Защото ти се изпречи на пътя ми, защото ме забави и аз не можах да си взема наградите — над десет хиляди долара щях да получа за тази банда, представяш ли си?!
Това вече вбеси Деймиан.
— Почакай малко, момче! Не можеш да ме виниш за смъртта на всичките тези хора, нито пък за изгубените ти пари! Да не би да си мислиш, че можеш да хванеш цялата тази банда сам? Без нито един изстрел? Без жертви? Лично аз мисля, че е невъзможно.
— Спомни си, Деймиан, аз ти обясних как работя. Аз преследвам, залавям или пленявам престъпници точно когато те най-малко очакват. Ако са цяла банда, още по-добре. Повечето от тях не се сещат да извадят оръжие, когато насреща им е насочен пистолет.
— Смелите мъже обаче ще извадят оръжие. Ти се заблуждаваш! Напротив, ако беше излязъл сам срещу тях, щяха да те убият. Трябва ти да ми благодариш, защото забавяйки те, аз не ти дадох възможност да пристигнеш навреме и ти спасих живота.
Кейси остана доста изненадана.
— Никой не може да бъде сигурен! Знам обаче със сигурност, че щях да имам достатъчно пари, за да се оттегля, а сега ги нямам. Един последен съвет, Деймиан — върни се вкъщи! Не ти е мястото тук! Тук животът е друг и ти не го разбираш! И стой далече от мен, по дяволите!
Десета глава
Следващите няколко дни Деймиан прекара в хотела. Лекуваше раните си, стоеше в стаята и не излизаше никъде, за да не му се наложи да обува ботуши. Дори се хранеше вътре. Пришките и мазолите по ходилата му още не бяха зараснали. Уреди си преглед при един местен лекар, за да види раната на главата му. Той му каза, че е трябвало да се превърже, но сега след като вече е заздравяла, не е необходимо.
Не му се стоеше затворен. Стаята не приличаше на тези, в които беше свикнал да живее, но по-добра не можа да намери. Нямаше какво да разглежда в града. Преди да тръгне отново, реши да си купи пушка — ако пак попаднеше на разбойници, поне щеше да има оръжие. Трябваше само да се възстанови, а после щеше да вземе влака и да продължи пътуването си на юг.
Имаше достатъчно време и той реши да прегледа листа с имената на издирваните на запад от границата на Мисури още веднъж. Всички членове на бандата Далтън също бяха в списъка, но при обира на банката в Кофивил явно не бяха участвали всички. Тримата братя поне вече не бяха сред живите. Мислеше и за своите планове. Съжаляваше, че се раздели с Кейси по този начин. Момчето му харесваше. След като му даде последен съвет, то просто изчезна. Деймиан повече не го видя. Не беше излизал от хотела въобще и нямаше как да разбере дали Кейси беше още в града.
Чувстваше се виновен за всичко. Кейси му беше помогнал, когато отчаяно се нуждаеше от нечия подкрепа. Беше му благодарил, но след това… Така ли се изразява благодарност на човек, който е спасил живота ти?! Последните думи на момчето не излизаха от главата му: „Аз преследвам, залавям или пленявам престъпници точно когато те най-малко очакват“. А той самият не знаеше как да залови Хенри Карътърс… Знаеше името на града, където е бил видян за последно, но някой като Кейси щеше да знае как да го проследи, за да го залови — с това си изкарваше прехраната.
Изведнъж му дойде на ум, че може да наеме момчето. Не смееше да отиде веднага да го намери, мислеше си, че то ще му откаже, а на Деймиан никак не му се искаше. Разумът отново надделя. Кейси щеше да му спести пилеенето на време — дни, седмици, месеци дори. Ако не искаше, можеше да наеме някой друг, но предпочиташе Кейси. Познаваше го и знаеше на какво е способен, с очите си го беше видял, освен това му вярваше, дори не можеше да си обясни как му се довери…
Най-после реши да отиде и да го намери. Щеше да направи всичко възможно, за да го открие, само дано не си е отишъл вече…
Щастието отново му се усмихна.
Деймиан потърси най-евтините квартири накрай града. Един от собствениците го заведе до някаква врата, толкова ниска, че Деймиан се зачуди дали ще може да влезе. Докато слизаше, стъпалата скърцаха от тежестта му. Почука. Никой не отвори. Деймиан бутна вратата. Беше отключено. Влезе. Не очакваше Хлапето да бъде вътре.