— Бих искал да ти се извиня!
Отначало Кейси погледна към него, без да реагира, като че ли не го виждаше, нито пък чуваше. След това се прозина, премигна няколко пъти и сънено отговори:
— Още не съм си отворила очите, Деймиан. Преди да ми кажеш нещо важно, което трябва да запомня, нека първо си изпия кафето.
Той се усмихна. Тя дори не му обърна внимание, отиде до огъня, намери си всичко необходимо за кафето, протегна се — по дяволите, защо го направи — и се запъти към храстите. Това беше нещо, което не беше забелязал досега. Той нямаше такъв навик… Изчерви се, но докато Кейси се върна, червенината му беше преминала. Беше все още тъмно и тя не забеляза притеснението му.
Кейси дори не го погледна. Най-напред приключи с всичките неща, които правеше обикновено сутрин и чак тогава седна до огъня с чаша горещо ароматно кафе. Вече приличаше на същата Кейси, която Деймиан познаваше. Защо ли това го изненада толкова много?!
— Каза ли нещо като извинение или на мен така ми се е сторило?
Деймиан обаче беше вторачил поглед в коленете й. Направи му впечатление начина, по който седна, пончото покриваше всичко привлекателно за очите му, но въпреки това той продължаваше да гледа дългите й крака, без да отговаря. После се изкашля и каза:
— Миналата нощ ти наговорих много неща, които не са истина, просто бях ядосан.
— Какви например?
— Ами, че се интересувам от теб… Е, от мъжка гледна точка…
Не беше много сигурен, но Кейси като че ли изтръпна, после каза:
— Тоест, ти не се интересуваш наистина, така ли?
— Не! — Лъжеше, но лицето му беше спокойно и я гледаше право в очите. — Просто бях объркан, говорех каквото ми дойде наум. В подобно състояние и ти би постъпила така. Глупаво беше от моя страна, затова ти се извинявам.
Кейси кимна и погледна настрани. Слънцето изгряваше в пурпурни цветове. Златистият отблясък на небосвода падаше точно върху лицето й; то беше като хипнотизирано и за Деймиан беше трудно да го разгадае. Кейси се намръщи, като че ли се мъчеше да си спомни неща, които отдавна беше забравила, но трябваше да признае грешката си и каза:
— Понякога казвам не това, което мисля. Характерът ми е такъв. Мисля, че трябва и аз да ти се извиня.
— Не се чувствай задължена.
— Но трябва. След като и двамата сме решили да сложим край на недоразуменията помежду си, позволи ми да кажа още няколко думи. Стигнах до извода, че ти може и да си женен, а аз ти наговорих толкова глупости за женитбите и въобще…
Женен?! Деймиан смръщи вежди. Спомни си последната среща с Уинифред, погребението и думите на баща й: „Знам, че това не е най-подходящият момент да ти го кажа, но сега не е време за сватба.“ Неподходящо време?! Деймиан беше вбесен от начина, по който разсъждаваше, от неговата безчувственост, но каквото си посееш, това и ще жънеш… Затова повече не се срещна нито с бащата, нито с дъщерята. Нямаше желание да ги вижда.
— Нямам съпруга. — Отговори без всякакво чувство.
— Не те питах имаш ли, само исках да ти се извиня за думите си. Не ме интересува женен ли си или не.
Тонът, с който го каза, впечатли Деймиан. Тя като че ли се страхуваше мъжът да не разбере до каква степен се интересува от него. На пръв поглед беше безразлична, но той разбра, че е притеснена и побърза да приключи този разговор:
— Мисля, че няма причина за повече обяснения.
Кейси кимна в знак на съгласие и добави:
— Добрият сън винаги помага да се разрешат лесно и бързо най-сложните проблеми, нали? Невероятно, но факт.
Деймиан не беше много съгласен; не беше мигнал през цялата нощ. Беше сигурен само в едно — следващата нощ щеше да спи. Привечер стигнаха следващия град. Деймиан беше толкова уморен и грохнал от пътуването, че веднага реши да си легне. Предупреди Кейси, че ако на другата сутрин не се яви навреме, значи ще спи, докато сам се събуди. Точно така стана.
Осемнадесета глава
Отначало Кейси помисли, че Деймиан се шегува. Не вярваше, че може да спи през целия ден, но след като се увери, че не е излъгал, малко се ядоса. На вратата му имаше табелка „Не ме безпокойте“. Не се чуваше никакъв шум.
По-късно следобед тя отиде да почука на вратата му. Трябваше да купят седло за Деймиан и ако искаха да тръгнат навреме сутринта, още сега трябваше да направят покупката. Можеше и тя да го купи, градът беше голям и имаше избор, но седлото беше нещо лично, всеки трябваше сам да прецени.
Деймиан стана, мърморейки. Кейси се досети, че вероятната причина за сънливостта му беше само една — не беше спал през нощта, когато тя разкри самоличността си. Не знаеше да се безпокои ли или не. Дали разкриването на тайната щеше да й донесе неприятности… Разбира се, думите му, че не гледа на нея като на жена, я нараниха, не го очакваше. Тъкмо обратното — почувства се още по-зле. Ами ако беше излъгал?! Ако беше излъгал, всичко, което кажеше след това нямаше да има никакъв смисъл… Всъщност той се стараеше да не обръща внимание на пола й, така че тя щеше да прави същото…