— Трябваше ли да отрежеш красивата си коса, Кейси? — попита Къртни. По тона й личеше, че не го одобрява.
Кейси не очакваше точно такъв въпрос — седем месеца беше отсъствала от къщи, а майка й я питаше за косата. Толкова объркана беше, че само гледаше към нея и не можеше да й каже нищо. Защо отбягваше истинските въпроси? Не разбираше ли, че така още повече я притеснява. Не смееше дори да погледне баща си в очите.
— Ще порасне пак! — Това беше единственото, което успя да каже.
— Разбира се. А сега ела тук.
Ето тези думи очакваше Кейси, надяваше се да ги чуе. Не се поколеба нито миг и се хвърли в обятията на майка си. Плачеше. Майка й я успокояваше с нежен глас, но това само превърна плача й в още по-силни ридания.
Защо беше наранила толкова много майка си? Защо не беше помислила, преди да тръгне? Щеше ли да й прости грешката? Защо родителите й не предусетиха, че ще постъпи неправилно и необмислено. Нали са родители, нали трябва всичко да знаят, всичко да могат, даже и невъзможното? Но единственото, което каза, беше:
— Съжалявам! Не трябваше да бягам от къщи! Едва сега разбрах!
— Кейси, мила… — шепнеше й Къртни. — Най-важното е, че си у дома — жива и здрава. Всичко ще си дойде на мястото.
Не всичко, но Кейси не можеше да каже защо. Не й поискаха отговор. Не можеше да обясни…
Кейси продължаваше да плаче. Не си изтри сълзите, но се опита да се усмихне. Поне майка й очакваше това…
— Ако ви бях казала, че ще избягам през онази нощ, сигурно щяхте да ме заключите и да хвърлите ключа в най-дълбокия кладенец.
— Напълно възможно! — Къртни също се усмихна. — А ти защо ни напусна?
Най-после Кейси погледна баща си. Той седеше и също я гледаше — нищо не можеше да се разбере по лицето му. Тя не знаеше, че на него всичко му беше ясно и не можеше да си обясни защо не беше разгневен.
— Глупаво беше от моя страна дори да си помисля такова нещо, но го направих. Исках да докажа на татко, че ще мога да се грижа за ранчото, но той каза, че само един мъж би се справил. Затова реших, че трябва да се захвана с мъжка работа и да изкарам толкова пари, колкото един мъж едва ли би спечелил през целия си живот.
— Нужно ли беше да се захващаш с толкова опасна работа? — попита тихо Шандос.
— Значи през цялото време си ме следил? Бил си наблизо и си видял с какво се занимавам?
— Доста близо, малката…
Кейси изтръпна, но не защото баща й я нарече „малката“. Поколеба се за миг и попита:
— Какво искаш да кажеш?
— Наистина ли мислиш, че през цялото време съм бил надалече?
Кейси въздъхна. Въобще не беше си помисляла такова нещо. Знаеше, че рано или късно баща й щеше да я открие, въпреки че беше предрешена. Но не това я тревожеше.
— Кога ме намери?
— Няколко седмици, след като ни напусна.
Кейси свъси вежди.
— Не мога да разбера, защо не ме върна вкъщи тогава?
— Може би защото грешката беше моя. Не исках отново да сгреша. Реших, че когато постигнеш целта си, ще се върнеш сама, а аз няма да съжалявам, че не съм те върнал. Само дето не очаквах, че толкова дълго ще отсъстваш, че ще бъде толкова опасно…
— Е, не беше чак толкова опасно, поне в повечето случаи. Най-лесно ми беше да залавям престъпници, които бродят из прерията — те не предполагаха, че са мои мишени.
— Знам.
Тези думи наистина я разтревожиха.
— Знаеш? Значи не само си ме следял, но си ме и наблюдавал непрекъснато? Разбира се, как не се сетих, чакал си да се проваля, нали?! Очаквал си го!
— Не, Кейси, бъркаш! Та аз знаех, че ще се справиш! Ти беше изцяло подготвена за тази работа, затова я избра. Но ти си ми дъщеря. Да не мислиш, че просто така ще те оставя сама, като знам с какви хора се занимаваш! Трябваше да бъда наоколо, за всеки случай. Нямаше друг начин — или да бъда около теб, или да те върна вкъщи.
Кейси разбра — той се е опитвал да я защити. Винаги го беше правил, защо сега трябваше да е по-различно… Изчерви се — ами ако наистина е бил толкова близо до нея, тогава я е видял да се люби с Деймиан. Баща й е видял всичко…
— Значи си бил през цялото време до мен?
— Е, не през цялото време. На няколко пъти изгубвах следите ви, докато пътувахте към Кофивил. Цяла седмица ви търсих. Когато напуснахте Форт Уърт, аз тъкмо пристигах. Трябваше да препускам като луд, за да догоня влака. А когато една нощ напуснахте Сандерсън, изостанах с няколко дни. Не ме ли видя в дъното на бара в Калтърс?
Кейси се успокои — значи не беше ги видял с Деймиан… Но беше видял проклетата престрелка на улицата в Калтърс.
— Беше наистина глупаво от моя страна.