— Наистина ли мислиш, че мога да изям всичко сам? Това, което току-що изплюска, беше закуската ми, така че не се извинявай повече. Пестя си времето, като ям остатъците на сутринта и не ми се налага да готвя непрекъснато. Пък и няма закъде да бързам — аз съм един обикновен човек от народа-янки, както се казва.
Деймиан беше чакал с нетърпение да срещне поне един янки през последните два дни. Сега, когато вече се бяха навечеряли и стомахът не го безпокоеше, любопитството му се разпали. Припомни си целия им разговор отначалото и попита:
— Как ти беше името?
Забележителните светлокафяви очи се втренчиха в него, преди отново да се върнат към каната с кафето.
— Не можеш да си го спомниш, защото не съм ти го казал.
— Ако не искаш, недей…
— Просто нямам такова — отсече момчето, — никога не съм имал.
Деймиан въобще не очакваше такъв отговор, поне не беше подготвен.
— Все пак трябва да имаш някакво име?!
— Да. — Момчето сви рамене и продължи: — Тук всички ми викат Хлапето.
— Аха — усмихнато отвърна Деймиан. Това беше характерно обръщение за целия Запад, но имаше едно такова име, което знаеха всички. — Нещо като Били Хлапето, нали?
— Да, като че ли съм прекалено малък за това, с което се занимавам — въздъхна момчето.
— А с какво се занимаваш?
Момчето подаде чаша кафе на Деймиан, който едва не я изпусна, когато чу отговора.
— Аз съм ловец на глави.
— О, никога не бих те взел за такъв, искам да кажа, че не приличаш…
— На какъв?
— На служител на закона.
— Имаш предвид шериф? Не, кой би ме взел на моята възраст?
Деймиан си помисли същото, затова беше много изненадан.
— Тогава защо се занимаваш с лов на глави? — попита учтиво.
— Заради наградите, разбира се.
— Доходно ли е? — Деймиан продължи разговоря, като очакваше момчето да го попита за значението на тази дума, но отново беше изненадан, когато то отговори:
— Доста.
Момчето беше интелигентно, помисли си Деймиан.
— А колко си хванал досега?
— Петима до днес.
— Виждал съм обяви с имена на издирвани — спомена като че ли между другото Деймиан, а всъщност списъкът, който имаше, съдържаше имената на всички, обявени извън закона. — Повечето съобщения предлагат награда за заловен жив или мъртъв закононарушител, нали?
— Ако питаш колко живота съм отнел, отговорът е — нито един, поне досега не съм убивал. Е, ранил съм няколко човека, но то е друго. Един от тези петимата се беше спазарил с пазача — все едно да се спазариш с дявола.
— Тежките престъпници възприемат ли те несериозно? — осмели се да го попита Деймиан.
На лицето му отново се изписа онази едва забележима усмивка.
— Понякога — призна момчето. — Трябва да ме приемат на сериозно!
За миг оръжието проблесна и се появи в ръката му. Изглежда го беше държал през цялото време под пончото си, но Деймиан не забеляза никакво движение.
— Е, да — с оръжие можеш да привлечеш вниманието на всеки.
Не предполагаше, че момчето все още държи оръжието си. Беше прекалено младо, за да извърши всичките тези подвизи, дори да беше няколко години по-голямо, отколкото изглеждаше, в което Деймиан силно се съмняваше. Обикновено децата се хвалят с неща, които уж са техни дела, с една единствена цел — да впечатлят някого и то когато няма нужда от доказателства или пък е невъзможно да се докаже. Може би точно заради това той продължаваше да следи с поглед оръжието, докато момчето го постави в кобура, взе чашата и си наля кафе.
— Тук ли живееш? — поднови въпросите си Деймиан.
— Не.
— А въобще живеят ли наблизо хора?
Думите на Деймиан отново предизвикаха смях у Хлапето. Както и преди, имаше странното чувство, че пред него не седи младеж, а зрял мъж. Смехът му беше заразителен, но все пак дразнещ. Ако не беше там, а някъде по-надалече, човек би помислил, че пред него в палатката седи жена, но не беше така. А момчето имаше странна красота — приличаше повече на жена, отколкото на мъж.
Деймиан отхвърли всички тези налудничави мисли.
— Е, господин Рътлидж, та вие сам сте се отклонили от правилния път.
— Не се шегувам! — Деймиан помисли малко и продължи. — Надявам се поне, че знаеш къде се намираме.
Момчето кимна в знак на потвърждение.
— Със сигурност мога да кажа, че сме на един-два дни път южно от Кофивил.
Името на града нищо не му говореше. Подозираше, че дилижансът го е отвел доста на юг, но тези съмнения се появиха малко преди инцидента. Вероятно продължавайки пеша, той бе отишъл още по на юг, без дори да усети колко се беше отдалечил от целта.