— И какво? Престана ли Илиев да бъде свестен човек?
— Същият си е. Но ми дотегна със сметките си. Не мога да търпя тия негови сметки. И после, щом си отидохте, разбрах, че нищо няма да излезе от този брак.
— Язък за новите рокли.
— Те бяха за вас, Топи. Исках да се харесам на вас. Исках така да ме харесате, че да ми кажете: Никъде няма да ходиш, тук ще стоиш!
— Не ви ли го казах? — учудвам се. — Значи пропуснал съм. Държите ли наистина да го кажа?
— Дали държа? — тя ме поглежда с дълбок укор.
— Мисля, че ми липсвахте — промърморвам. — Даже не знам защо, но ми липсвахте.
— Тони, миличък!
— Без вълнения — спирам я. — Има още една подробност. Детският въпрос…
— Но аз мислех, че Петьо ви се харесва — произнася тя с внезапно посърнало лице.
— Разбира се. Лошото е, че и аз имам деца.
— Онези двенките ли? — сеща се Лиза. — Е, сега вече ти наистина ме събори. Не съм очаквала това от тебе. Къде са?
Трябва действително да съм я стреснал, щом из-веднаж е минала на „ти“.
— Спокойствие — съветвам я. — Всяко нещо по реда си. Най-първо да платим сметката.
— И да минем да вземем Петьо.
Петьо, да. Детето, разбира се, не е проблем, освен може би за някой тъп сценарий. Дали детето ще бъде твое или не, това зависи най-вече от самия тебе. И все пак по-добре, че е на Петко, отколкото на някой безмозъчен гамен. Макар че би трябвало именно това да ме дразни, дето ми е наследство от Петко. Защото и този път, както винаги, той ми подхвърля нещата, а на мене оставя задачата да ги довършвам. Което не изключва някой ден отново да се появи изневиделица, за да запита как е нашият син.
А по-вероятно е изобщо да не се появи. Ще изчезне безследно и все пак ще го има, защото е оставил нещо у мене. Не казвам, че ми е повлиял. За жалост едва ли ми е повлиял. Моята драма, ако има такава, съвсем не е драмата на тоя човек с безизразно лице и унесен поглед, примирен с бремето си на радиоприемник за мислите и вълненията на целия свят. Но нещо от него ми е останало като спомен, като сянка на недоумение или даже като нотка на завист. Защото обърна ли се назад, виждам, че между всичките ми познати този сиромах е единственият, когото бих могъл да нарека щастлив, поне в смисъл че не е нещастен. А щом не си нещастен, какъв си?
Обаче сега въпросът не е за Петко, а за Петьо.
И ето че подир половин час ние потегляме към нашата къща с двора и с ореха и вървим вече трима, а там ни очакват още двама, тъй че ставаме общо петима — да не повярваш просто как бързо расте народонаселението на планетата и как стремително вървим към демографския взрив, — и Петьо ме дърпа за ръката и пита дали и тоя път съм пристигнал със самолет, а аз му казвам, не, с ракета, а той иска да знае дали сме пътували заедно с майка му, а аз викам дотука не, обаче оттук нататък май ще пътуваме заедно и изобщо, Петьо, казвам, спукана ни е работата.
— Защо ни е спукана работата? — вдига детето към мене едрите си любопитни очи.
— Питай майка си, тя ще ти обясни.
Обаче Лиза нищо не обяснява, а само се засмива.
Не знам, казах ли, но тази жена има наистина ослепителна усмивка. Може би с нея ми е взела акъла. Защото почне ли да се смее… Именно — почне ли да се смее… И тъй, почне ли да се смее, спукана ти е работата.