Той млъква за миг, сякаш се вслушва или втренчва в нещо едва доловимо, сетне ме поглежда и запитва:
— Усещаш ли?
— Какво? Миризмата на рози?
— Значи усещаш. А толкова години са минали.
Рози… Луд човек. Розите не ухаят на мухъл. Но щом ароматът, както казват, събуждал спомени, защо пък от спомена да не лъха аромат?
— Като е твоя къщата, защо тъй си я запуснал? — казвам, просто така.
— Как ще е моя. Отчуждиха ни я още след Девети.
— Е, все нещо са ви оставили.
— Това, дето ни го оставиха, веднага отиде. Нали трябваше да живеем.
— Продадохте собственото и останахте в държавното…
— „Държавно“!… Не го е строила държавата, а дядо ми. Цялата къща я бяха дали на Несторов, голяма клечка беше по онова време.
Той снишава глас, като че произнася нещо много секретно:
— В Меверето бе шеф. Но на Несторов и жена му защо им са толкова стаи. Така че оставиха ни втория етаж.
— Обаче долу не е само Несторов.
— За това той си е виновен. Едва жена му умря и глупакът обяви, че нямал нужда от такава голяма квартира, та да му дадели нещо по-малко. По-малко не му дадоха, понеже вече не беше клечка, но му натътрузиха още един, че после още един, така че станахме мъжки манастир…
Сравнението с манастира, изглежда, не го задоволява, защото добавя:
— Приют за корабокрушенци… Единият натирен, другият свален, третият лежал в затвора…
— Затова пък четвъртият…
— Кой „четвъртият“? — поглежда ме той косо. — Предишният или новият?
— Тоя, дето му излезе късметът.
Жорж ме поглежда повторно, сега с лека сянка на меланхолия, и отвръща:
— Късмет ли? Едно го мислиш, друго излиза… Нищо не знаеш ти. И по-добре.
Сетне мисълта му наново се връща към реалността:
— Дай сега да си видим сметките, че Бистра ще ме чака.
Сметките се оказват вече нахвърляни върху някакъв лист от тетрадка, и то така на едро, че аз въпреки обичайната си сговорчивост съм принуден да възразя.
— А бе ти имаш ли представа как вървят сега старинните мебели! — възклицава Жорж. — Фантастично скъпо! И все пак, както виждаш, не те дера…
— Твоите мебели не са старинни, а стари. И какви са тия неща, дето си ми ги нанизал тук? В стаята няма толкова мебели.
— Ами ония в коридора?
— Ония в коридора не ги ща. Прибирай си ги.
— Къде да ги прибирам? Бистра ме предупреди, че не иска вехтории.
— Аз кандисвам и на вехтории, но само колкото ми са нужни. Склад няма да правя.
— Добре, и аз кандисах! — отстъпва стопанинът. — Задрасквам ги. Обаче нека седят временно тук, докато намеря клиент.
Подир тази първа отстъпка нещата тръгват вече по-леко и Жорж прави още някои корекции, понеже отлично разбира, че бракмите му са практически непродаваеми.
Известни затруднения в оценката възникват с огледалото и скулптурата.
— Не знам колко да ти пиша за огледалото — сбърчва чело Жорж. — Такова нещо днес не можеш да намериш, чист кристал!
И той поглежда с респект голямото стенно огледало, монтирано до прозореца с калкана. Не знам кристалът чист ли е и дали изобщо е кристал, но колкото до амалгамата тя е аривидерче Рома или ако щете, адио Наполи, изобщо отдавна е тръгнала да си отива, най-първо по краищата, сякаш раядена от киселината на времето, но също и към средата, дето вече са пролазили жълтеникавите петна на проказата.
— Огледалото не ми е притрябвало — промърморвам.
— Ама как бе! Можеш да се огледаш в цял ръст, А знаеш ли колко е важно да се виждаш в цял ръст! Иначе ще ти се закачи някой конец или друг боклук за сакото и така ще си ходиш из града с него.
— Добре, пиши там нещо. Само не се увличай.
— Ще трябва да пиша и за скулптурата. Все пак произведение на изкуството е…
Тук обаче аз наново се възпротивявам:
— Занеси го на Бистра.
— За да ми го счупи в главата ли? — запитва Жорж.
Подир което решава:
— Нека ти бъде спомен от мене. Един малък шедьовър, Тони.
Шедьовърът представлява гипсова глава на някаква антична богиня, доста поокълцана, но затуй пък увенчана с една стара шапка на Жорж. Гипсът е поставен в ъгъла на стаята върху неугледно шкафче, вече включено в сметката. Едно безупречно и безучастно лице, върху което лежи ненужна и забравена лека студена усмивка — такава е тази хладна богиня.
— А формалностите по размяната? — сещам се, след като сметките биват уредени.
— Всичко е в ред. Разполагай се и за нищо не се тревожи.
Не съм настроен да се тревожа. Във всеки случай — не за квартирата. Обаче има една работа, която наистина ме човърка. Ако тая работа стане…
От вчера съм в отпуска, но все пак трябва да отида до редакцията, за да взема малко пари от касиера. Преодолявам дългото разстояние и жегата на ранния следобеден час, получавам каквото ми се полага и за всеки случай надзъртам в стаята на прекия си шеф. Не съм длъжен да му се обаждам и бих могъл да отмина кабинета транзит, още повече Янков не е моя симпатия. И все пак не знам защо, надзъртам.