Выбрать главу

— Чува се.

— Бях нервен и седях до прозореца. Беше ясна лятна нощ, с пълнолуние. Всичко се виждаше като на длан. И я видях.

— Къде? — обърка се Ник.

— Летеше… Към гората. С развети коси. Казах ли ви, че тя имаше дълги до кръста руси коси? Да… Въздухът издуваше роклята й… Бяла ленена рокля. И цветята на главата й се люлееха…

— Какви цветя? — изхърка той.

— Имаше венец от горски цветя на главата.

Ник го гледаше с физиономия на човек, глътнал гущер.

Дребният постоя, въздъхна тежко.

— Сънували сте, господин Колеф — размърда се най-после той.

— Не, не съм сънувал.

— Такова… наркотици да сте вземали?

— Не… От няколко месеца не.

— Нещо там… от тревогите?…

Пит Колеф поклати тъжно глава и рече:

— И сега я виждам… Летеше.

3

Ник въздъхна жално и прочуствено като многострадалната Геновева.

— Какво ми натресе, глупачке…

— Десет хиляди долара — вдигна рамене Мария. — При това в най-лошия случай.

— Летяла… Боже мой!

— Сънувал е — отегчено се прозя тя.

— Какво му пречи, докато си е дремел, да му е извил и врата? — продължи да се заяжда Ник.

— Не — поклати глава Мария сериозно. — Той не го е убил.

— Приказки.

— Интуиция, Ник. Той не би могъл да го направи.

— О, не ги знаеш ти тия с левите резби!

— Ник — не го чу тя. — Сто хиляди долара!

— Е? — изръмжа той.

— Най-после възможност да ми се издължиш до стотинка.

— За какво?

— Задето ме експлоатираш така безжалостно. Ще ми увеличиш заплатата, нали?

— Стига да ми купиш нов фолксваген!

— Никога! — изпищя Мария.

Ник посегна да й запуши устата, но ръката му попадна на гърдите. Тя застина в очакване, ала той размисли и я пусна. Стана тежко и мина в другата стая. Мария го последва — търсеше чорапите си.

— Да не си болен? — попита тя с лека тревога.

— Болен ли?

— Ами отказа се…

— А, това ли било… Много си вдигнала цената. Правя си сметката.

— Нищо… аз на вересия.

— А обувките ми къде са?

— Зад фотьойла… Къде отиваш?

Той вече беше на външната врата. Там се сети, обърна се и размаха пръст:

— И да си сложиш бикините! Да не хукнеш из града гола!

Навън бе орещо като пещ. Улиците пустееха и ако все пак тук-таме шареха хора, те се държаха по сенките. Ник пое въздух и се гмурна в зноя.

Когато стигна управлението, челото му бе мокро от пот, а вратът му сигурно червенееше като котлет.

На пропуска го познаваха и нямаше проблеми. Той се качи на единия от асансьорите и го пришпори към таванските. Още в коридора налетя на своя човек — Дебелия Стоян.

— Слушай… — започна Ник.

— Не знам — вдигна рамене прасето му с прасе.

— Как ще знаеш като още не съм те питал!

— Ами както си подпушил, само стоте бона са ти в ума. Тен, нали?

— Тен — призна Ник.

— Лично шефът се зае със случая.

— Все пак нещичко…

— И да знам, това са слухове. Питай шефа!

Ник въздъхна и потътри крака пак към асансьора. Пред кабинета на началника имаше вече седем човека и той търпеливо зачака реда си.

Не може да се каже, че господин полицейският шеф Колимечков остана възхитен, когато след час и четвърт застана в очертанията на вратата му.

— О, Марлоу!

„Тоя — помисли си Ник, — ако е чел и два реда от Чандлър, аз ще си намажа резервната гума с грес и ще я изям за следобедна закуска.“

— Здрасти, шефе.

— На лов ли?… На лов, нали?

Той кимна.

— Искам да те предупредя, че ако идваш за случая Тен, няма да те огрее.

Има си хас! Щом е взел следствието в ръцете си, значи сериозно се надява да глътне стоте бона.

— Не, шефе. Тен ме интересува толкова, колкото и сутиена на секретарката ти.

Колимечков се ухили:

— В такъв случай — значи много.

— Да — кимна Ник. — Клиентът ми се е забъркал в батака, който вие наричате „случай Тен“.

— Клиент ли? — наостри уши шефът.

— Да. Господин Пит Колеф.

— Той те е наел?

Ник тупна чека на бюрото и попита невинно:

— Да имаш цигара повече?

— Отказах ги. Тия цени не са по джоба на един полицай.

— Жалко.

Отказал! Джобът на якето му бе надут като женско дупе. Циция!

— Интересно… Десет хиляди долара?

— Толкова пише.

— Толкова много?

— Много? Че аз ще играя срещу цялата местна полиция! Защото вие вече сте го накиснали, нали?

Колимечков го измери и вдигна рамене:

— Всичко е срещу него.

— Искам да се запозная с делото и особено заключенията на експертите. Имам право, нали?

Той изръмжа някакво съгласие, което по-скоро приличаше на „върви по дяволите“.

— А! И основанията на прокурора за ареста му. Нали го арестувахте?