В мъжкото училище след Йоаким Кърчовски е учителствувал и Неофит Рилски, баща на българските педагози. Към 1828 година той се връща повторно в града и през следващите четири години съумява да обучи плеада бъдещи учители и народни дейци, като Захария Круша, Н. Хр. Тонджаров, живописеца Захария Зограф, гайтанджията Д. Смрикаров, църковния деятел Захария Хаджигюров и мнозина други, които десетилетия наред поддържат писмовна връзка с него. Захария Круша учителствувал и в Копривщица, и във Враца, Захария Зограф опитвал няколко години да основе българско училище в Пловдив с Неофита Рилски за главен учител, ала не успял поради гъркоманията на местните първенци, а Н. Хр. Тонджаров пръв постигнал мечтата на своя съгражданин и почнал да учи пловдивските българчета на българско четмо. Това става едва към 1843 година. По-късно, вече през 1852 година, когато бил учител в Кюстендил, той пише на Неофит Рилски:
„Вече двадесет години откак си блъскам главата с това многотрудно звание по дълбоката тъмнота българска с малката искрица, която запалих от вашия светилник…“
И той изказва надеждата, че е успял да побългари много гърчеещи се пловдивски младежи.
Изглежда, че Н. Хр. Тонджаров е въвел взаимната метода на обучение в Самоков, още преди 1843 година, когато самоковското общинско училище се прочуло в цяла Западна България. Пак Тонджаров е въвел тази метода на обучение и в Пловдив, и в Кюстендил, и във Велес. При него се е учил и Йордан х. Константинов Джинот.
Друг самоковец, Костантин Фотинов — внук на основателката на девическия манастир баба Фота, също станал учител, след като си опитал щастието като търговец, а корабът с натоварените от него дъски потънал в Мраморно море. Тъй, вместо с дъски, той пристигнал в Смирна с голи ръце. И основал елинославянско училище. Изпървом в него се учили само десетина деца, но скоро броят им нараснал на двеста. Още в 1830 голина той въвел взаимната метода на обучение, разпространена по това време в гръцките малоазиатски училища, и по тоя начин изпреварва габровското училище на В. Априлов с цели пет години.
Впрочем, през втората четвъртина на XIX век Самоков се превръща в същински разсадник на просветители, учителствували в различни краища на страната. Един от тях, самоковецът Константин Ранов, роден около 1796 година, е бил възпитател на сръбския престолонаследник Михаил Обренович, преди да се установи като учител в Стара Загора към 1848 година, привлечен от Александър Екзарх. В договора между него и градските първенци, с който се определя и годишната му плата, е казано, че К. Ранов е длъжен да преподава френски, гръцки, други науки, както и история и счетоводство, „а при нужда и някой друг език“! Той ще да е бил същински полиглот, а градските първенци — добри търговци, петимни да получат и „нещо отгоре“ срещу парите си…
Жаждата на самоковци за учение се отразява и в дейността на двамина други техни съграждани, преселили се по различни причини в Русия. Първият от тях е З. М. Караспасов, търговец в град Таганрог, а вторият — архимандрит Хрисанд Дойчинов, игумен на Киевско-гръцкия Екатерински манастир.
Зарадван от успехите на самоковското общинско училище, търговецът З. М. Караспасов се вслушал в съветите на своя приятел В. Априлов, благодетеля на габровското училище, и още към 1842 година изпратил крупен паричен дар на самоковци за издръжката на училището. Подир смъртта му неговият син, изпълнявайки завещанието на своя родител, продължавал ежегодно да изпраща по тридесет сребърни рубли на училищните настоятели. Ала тази връзка на първенците с хора в Русия скоро се видяла съмнителна на местните турски власти, които ги заподозрели в заговорничество срещу султана. Тъй, сред неприятности за самоковци и огорчение за далечния им съгражданин, помощта от Русия престанала да идва…
Като младеж, бъдещият архимандрит Хрисанд Дойчинов забягнал от Самоков поради кървава свада с някакво турче. Подир време, вече в Цариград, приел монашеския сан и постъпил на служба в самата патриаршия, грижливо скривайки произхода си. Към 1847 година той бил изпратен за игумен на Кисвско-гръцкия Екатерински манастир и прослужил в него цели десет години, без никой да се усъмни в народността му. Ала в гърдите му туптяло българско сърце и в душата му се набирала мъка за българския народ. Криел архимандритът народността си, но подпомагал и с парични помощи, и с ходатайства пред властите мнозина млади българи, дошли да се учат в Русия. По негова молба били приети за студенти в Московския и други университети както бъдещият прочут самоковски художник Станислав Доспевски, така и Сава Филаретов и К. Миладинов — трима достойни възрожденци.