Чрез дейността на старото общинско училище в града и с девическия метох като друг просветен център, броят на грамотните самоковци нараства ежегодно. Те вече чувствуват нужда от прочитна българска книга и първк подпомагат Йоаким Кърчовски. В списъка на спомоществувателите на стария техен учител към издадените от него три нравоучителни книги в Будапеща между 1814 и 1819 година личат най-много имена на четци от Самоков. Срещат се дори имената на жени-самоковки и на четци от близките български селца! Можем да си представим с каква гордост тези смирени читатели са поставяли някоя от книгите на дядо Йоаким редом с иконата в домашния иконостас, и то в едно време, когато дори Библията още не е била преведена на български език.
Подир книгите на Йоаким Кърчовски вижда бял свят и първата българска граматика, съставена от Неофит Рилски, и „Славяноболгарское детоводство“, издадена от Неофит Бозвели през 1835 година в Крагуевац, и славянобългарската граматика на дупничанеца Христаки Павлович, напечатана през 1838 година в Будапеща. Ала граматиките не са приятно четиво. Пръв измежду своите събратя самоковецът Константин Фотинов съставя в далечна Смирна една география на България и я издава през 1843 година в същия град под заглавието „Общо землеописание“. Тази книга е вече приятно, занимателно четиво, защото покрай сведенията за различни населени места в българските земи са разработени и много въпроси из областта на физическата география. Книгата намира добър прием и в Самоков, и в цялата страна. Окуражен от този първи успех, К. Фотинов намисля да създаде и българско периодично списание, което да сее просвета сред българите и да буди тяхното народно самосъзнание. И след първия пробен брой той пристъпва към осъществяване на мечтата си. Тъй идва на бял свят неговото „Любословие“.
Книжка първа на „Любословие, или периодично повсемесечно списание“, излиза през септември 1844 година в Смирна. Цели две години неговият създател се бори с невероятни трудности и почти редовно отпечатва списанието, като пълни страниците му с преводни и оригинални статии из всички области на обществения, политическия и стопанския живот. Неговата главна цел е да сее просвета и да повдигне самочувствието на сънародниците си. И като подема нишката на Паисиевата история, той не се свени да изкара славяните и особено българите за най-стар народ в Европа, с достойно и величаво минало — една нишка, която впоследствие ще бъде подхваната и продължена от Г. С Раковски, най-вече в противовес на сръбския шовинизъм. Тъй и Паисий, и Фотинов, и Раковски се борят срещу „мрака и тъмнината“ в българската действителност.
Докато описвал своето „Любословие“, К. Фотинов съставил и издал през 1845 г. един „Български разговорник за ония, кои обичат да се навикнуват да говорят гречески“, а седем години по-късно, пак в Смирна, отпечатал едно свое съчинение под надслов. „Поучение душесловно“. Самото заглавие подсказва какво влияние са упражнили върху Фотинов нравствено-поучител-ните книги на Йоаким Кърчовски, някогашния учител в Самоков. Езикът на Фотинов е самоковски, обилно примесен с църковнославянски форми. На същия език е писал и Неофит Рилски, преводачът на Новия завет. С превода на Стария завет се залавя К. Фотинов — в сътрудничество с мисионерите д-р Алберт Лонг и Елия Ригз. Преводът му отнема дълги години. И ако смъртта не бе прекъснала работата му тъй внезапно през есента на 1858 година, цялата Библия е щяла да излезе на западно наречие.
С превода на Стария завет се залавя П. Р. Славейков в сътрудничество с друг самоковец — учителя Христо-дул Сечанов. Двамата преработват направения от К. Фотинов превод, но П. Р. Славейков налага своя език. Това не омаловажава участието на самоковеца. Под неговото перо излязъл един „Месецослов“, или Вечен календар, отпечатан в Букурещ към 1840 г., а пет години по-късно и един учебник по аритметика, също издаден в Букурещ. Към 1853 година, вече в Цариград, Хр. Сечанов издава и своята граматика или „Буквеница славянска“. Друг негов съгражданин, Захария Круша, също учител и бивш ученик на Неофит Рилски, превел по същото време басните на Езопа, както и един гръцки календар, отпечатан през 1854 г. в Крагуевац. Третият самоковски литератор през този период е гайтанджията Д. Смрикаров.
Димитър Смрикаров литератор-търговец, който изоставя търговията си, за да превежда и издава книги, та да бъде от полза за „отечеството“ си, както нарича родния си град. В своя устрем да бъде полезен на българите той почти се разорява материално. Рядко се срещат такива родолюбиви люде! Той издава на свои разноски няколко чужди книги, като изпраща ръкописите на бившия си учител Неофит Рилски, за да бъдат коригирани. Между тях са и поучителните речи на старите гръцки философи, преведени от А. П. Гранитски, и едно кратко описание на църквата „Св. София“ в Цариград. Негово дело е съставянето и издаването на книгата „Златний извор“, пълна с полезни стопански сведения, и „Додатъци към Златний извор“, разпространена в кръгло 1800 екземпляра! С тези две книги Д. Смрикаров става родоначалник на българската земеделска книжнина.