И сред това изобилие на книжовници в Самоков през втората четвъртина на миналия век пак в тоя подрилски град се учредява и първата българска печатница по нашите земи. Нейният основател е самоковецът Никола Карастоянов, син на Кара Стоян, загинал юнашки в бой с кърджалиите. Бивш учител, получил образованието си в Рилския манастир, Никола става книжар, внасяйки книги от Сърбия, после и книгоиздател в Белград, гдето издава един „Часослов“ през 1833 г., а на следната година — и друга книга в Крагуевац. В 1835 г. той до-ставил в Самоков църковнославянски букви, уредил тайна печатница в зимника на къщата си и покрай религиозните щампи почнал да печати и книги от български и чужди автори, като върху кориците поставял името на Будим (Будапеща) или на друг чужд град, за да прикрие дейността си от местните турски власти. Той успял да получи официално разрешение за печатане на книги едва към 1847 година, когато и синът му Атанас се заели с тая дейност. През следващите няколко години баща и син издават седем книги. Между тях е и Календара на Захария Круша, както и третото издание на Часослова, отпечатан през 1833 г. в. Белград. И върху кориците на тия книги гордо се мъдри следният текст: „Напечатана в типографията на Н. Карастояновича и сина его Анастасия в Самокове.“
В тоя град, станал разсадник на учители, откърмили преводачи на чужди книги, съставители на учебници и ревностни книгоиздатели, дал на народа ни родоначалника на българския периодичен печат и основателя на първата наша печатница, се поражда и прочутата самоковска живописна школа. Преди своите тревненски събратя и зографите от Банско, самоковските живописци първи се освобождават от сковаващото влияние на традиционния византийски аскетизъм в изкуството. Най-видни измежду тях са Захария Зограф и Станислав Доспевски, двама близки родственици. Те и техните братовчеди, защото всички водят потеклото си от доспееца Димитър Христов, роден в 1770 година, са изографисали десетки църкви от Атон до Пловдив, от Плевен и Търново до Ниш, Скопие и Велес.
Новото в тази стенна живопис на самоковските художници от първата половина на миналия век е реалистичният им подход към изобразяването на светци и ктитори, както и на самата природа. Този прелом идва неусетно и се дължи донякъде на самия стопански и културен подем в Самоков. Защото забогателите търговци и еснафи искат къщите им да бъдат украсени със стенописи. Не със сухите образи на светци, а с пейзажи от живата природа. И те плащат богато на зографите. Веднъж овладели това изкуство, художниците започват да използуват образите на живи хора при изписването на светци и ктитори по църковните стени и сега вече само една стъпка ги дели от портретната живопис. В нея най-напред се проявяват Захария Зограф и Станислав Доспевски.
Нарисуваните портрети от тези двама художници днес кичат стените на музеите в София, Самоков и Пазарджик. Но ако Станислав Доспевски, братов син на Захария Зограф, е могъл да завърши Петербургската акадедемия на изкуствата, самият Захария е самоук, развил дарбата си без чужда помощ. Негово дело са стенописите в Преображенския и тия в Бачковския манастир, гдето е изобразил грешниците в ада с лица и костюми на познати нему пловдивски първенци и техните жени. Макар и зет на самоковския първогражданин хаджи Гюро Христович, Захария Зограф остава докрай духовен син на своя учител Неофит Рилски и ненавижда мнозина богаташи заради неродолюбието им. И ги ненавижда без сянка от завист, защото с труда си скоро става собственик на няколко къщи в родния си град. Дори да не беше станал художник, името на Захария Зограф пак щеше да стигне до нас, огрято с ореола на пламенен възрожденец и борец срещу гръцките владици.
Родолюбец е и Станислав Доспевски, родолюбец и бухтар, и загива в тъмница в далечния Цариград, отровен от турците година-две преди Освобождението. Той е оставил по-малка диря в родния си град от Захария Зограф, понеже са оженва в Пазарджик и живее там подир завръщането си от Русия. Рисува предимно икони, а покрай тях и няколко портрета на свои близки. И Захария Зограф рисува портрети, но сякаш тъй, между другото, защото за него обществената дейност винаги идва на преден план. Докато изографисва църквата „Св. Константин и Елена“ в Пловдив, той се труди да основе българско училище, сетне намислюва да открие българска печатница начело с Неофит Рилски, ала неродолюбието на местните първенци осуетява тези негови планове. По-късно той става училищен настоятел в родния си град. И тъй милее за народното образование, че година преди смъртта си някои нередности го карат да пише на своя бивш учител: „Школьото ни е у загуба. Проклета простота, и ние, и челядта ни ще се удавяме…“