Като се видял в чудо, Дели Матея събрал багажа си и през нощта на 28 ноември тайно напуснал града, оставяйки за свой заместник драмския епископ Антим.
Самоковци изпъдили и епископ Антима, ала борбата продължила, понеже и Дели Матея не искал да се откаже от епархията си. Той намислил да изпрати българина-фанариот Паисий за свой временен заместник и го ръкоположил за епископ. Като научили това, самоковци отправили две прошения през февруари I860 година — едното до султана, другото до патриаршията. В първото пишат, че идването на Паисий, „максус направен българин“, за тях било равнозначни „като да наскокнеме от дъжд на градушка“, а на патриаршията съобщават, че „Дели Матея и неговите векили не щеме ги ни варени, ни печени“. Малко цветист език, но много ясен и разбран! И все пак тоя Паисий пристигнал в Самоков на 11 март 1860 г., посрещнат с освирквания и дюдюкания. На другия ден първенците се явили при него и след прочитането на патриаршеското писмо заявили на фанариотския пратеник: „Ние тебе не познаваме, нито познаваме Матея, нито патриканата. Не щем никого от вази, българин архиерей искаме. Нямаш воля да влезеш в църквата ни, освен като прост калугер, нито пък пари да събираш. Ако си имаш парички, седи си тук, па ручай.“ Изглежда, че Паисий не е имал достатъчно „парички“, защото отишъл на размисъл в Рилския манастир.
Десетина дни по-късно тоя гръцки пратеник се отправил към Ниш и успял да издействува едно „емирнаме“ от валията за право да свещенодействува в Самоков. Поканен от някои първенци-гъркомани, той пристигнал в Дупница и извършил литургия на Великден. Самоковци пак настръхнали като кошер. Те окончателно изпъдили архидякона от митрополията и прибрали ключовете от нея, а свещениците почнали сами да си издават вули. Тогава епископ Паисий ги проклел и анатемосал. Ала това не сплашило самоковските духовници. Отчаян, Паисии се хванал за последната сламка и тръгнал към Пирот, да се види с великия везир Мехмед Къбръзлията. Епископът успял да се срещне с него и дори до го умилостиви. Но по петите на фанариотина вървял гайтанджията Д. Смрикаров с готово прошение в джоба, подписано от самоковските първенци. Къбръзлията приел Смрикаров и като разбрал как стоят работите, веднага заповядал на епископ Паисий да си върви в Цариград при тия, които го били изпратили в тоя край. Освиркан в София, Паисий минал през Дупница и Горна Джумая и се прибрал в Цариград. А през Самоков дори и не посмял да мине!
Твърдото държане на самоковци спрямо тоя патриаршески пратеник заслужило похвалата на излизащия в Цариград български вестник „България“, отбелязъл в броя си от 23 март 1860 година: „Постоянството, ревността, безпримерното съгласие и единодушие, които съществуват между нашите съотечественици в Самоков… Те ще служат за пример на търновци, софийци, шумнянци, видинци, кюстендилци и пр.“ И чрез Хр. К. Сечанов, който по това време се намирал в турската столица българските първенци в Цариград, начело с Хр. Тъпчилещов, писмено уведомяват самоковци докрай да упорствуват срещу изпъдения Паисий и всеки друг пратеник на патриаршията. Почти по същото време, на връх Великден 1860 година, когато извършвал богослужението в българската църква в Цариград, Иларион Макариополски не споменал името на патриарха, както изисквал църковният ред, и с това се обявил за независим духовен началник на българския народ — една дързост, за която отпосле бил пратен на заточение ведно с присъединилите се към него други двама български владици — Паисий Пловдивски и самоковецът Авксенти Велешки. Преди да тръгнат на заточение, Иларион Макариополски и Авксенти Велешки написали един „Завет към българския народ“ (19 април 1861 г.), с който увещават сънародниците си да водят докрай борбата срещу гръцката патриаршия.
Сега и за самоковци, освободило се от поредните фанариотски пратеници, оставяли и управлението на епархията в ръцете на своя съгражданин архимандрит Хрисанд Дойчинов, бившия дългогодишен игумен на Киевско-гръцкия Екатерински манастир в Русия, борбата се пренесла от родния им град в Цариград. Натам тръгнал и Захария Хаджигюров. Преди да отпътува, той се заклел пред близки и познати, че няма да се завърне в Самоков без български митрополит. И Захария удържал дадената дума, макар че е трябвало да чака цели дванадесет години в турската столица — сам, на свои разноски, без никаква общинска помощ, забравил и семейство, и роднини, и познати, глух към честите призиви на децата си да се завърне поне за малко в родния град, изоставил и търговските си интереси върху грижите на своя родственик Хр. Сребърникоя, ала винаги един от най-дейните борци в Цариград за самостоятелна българска църква. Рядък пример на упорита, ревностна и вярна служба на народа!